Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Предишната тема Следващата тема Go down

Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Лаурен Реайн on Нед Ное 20, 2011 7:17 pm

Единственото, което Лаурен виждаше пред себе си, бе тънката мъгла сред гората. Бледата жълтеникава светлина се сливаше с гъстия слой дим и допълнително размазваше гледката. По необяснима причина допълнителна мъгла в погледа на Ана носеха и сълзите, които никой не би могъл да обясни от какво бяха породени. Никой нямаше представа и как бе намерила тази стара кола. Това определено бе антика за автомобилното строителство и бе чудо как така все още се държеше.
Постепенно мъглата се засили. Жалките бледи светлини не бяха достатъчни, за да осветят пътя с метри напред. Белите линии също липсваха. Пътят пред гората не бе нищо повече от кална пътека с леко изяснени граници. Дърветата също оставаха в сенките. Стволовете им до един бяха черни като нощта. В тази автомобилна антика явно липсваше и всякакво подобие на отопление, защото хладните ласки на нощния въздух се просмукваха през тънкия плетен плат и оставяха своите следи върху все още топлата кожа. Внезапната поява на дебел клон предизвика рязък завой. Последва свистене на гуми. След това трясък и чупене на стъкла, а след тях всичко потъна в тъмнина и гробна тишина.
---
Тишината най-сетне бе разчупена от нещо, което тупна глухо върху паднала шума. Чу се лек стон и първото нещо, което Лаурен потърси бе телефона си. Шоколадовият й поглед веднага попадна на надписа, който оповестяваше, че в този район липсваше обхват. Точно в момента й се изкаше да изругае силно и цялата гора да я чуе, обвинявайки всичко и всички за своето нещастие.В този момент момичето се чустваше напълно безпомощно и единственото, което направи бе да се отпусне назад. Край нея бяха разпръснати стъкла, а автомобилната антика вече не в цялата си прелест.
След половин час безпомощно лежане Ана реши да не се предава. От прекия досег с изстинала земя тялото й се бе вкоченило и Реайн предполагаше, че сега бе студена като труп. С лека упора, която намери в смачкана кола, тя се изправи и огледа гората. Никъде не се забелязваше светлина. Нямаше помен от жива душа. Виждаше единствено мъгла. Мъгла, която сега можеше да проклина за пълната си изолираност. Какво щеше да прави сега? В нея се зараждаше един страх, който я караше да остане при колата. Страх я бе, че нямаше да се справи със самостоятелното вървене. Нямаше никаква представа какви поражение си бе нанесла, но в момента болката пулсираше из цялото й тяло. Повърхностни рани не се забелязваха, така че вероятно всички бе на психическа основа или нещо вътре в нея бе повредено. Въпреки това шока надделяваше и Лаурен загуби още петнадесет минути в събиране на смелост, за да пристъпи напред. Първата й крачка определено не бе от най-сигурните и успешни, защото едва не изкълчи десния си крак, но все пак Ана не се предаде и накрая с леки смущения в равновесието успя да стигне до най-близкото дърво, където потърси упора.
- Има ли някой? - попита тя, но въпросът й сякаш бе погълнат от мъртвешката тишина, а гласът й определено не бе достатъчно силен, за да се чуе на повече от няколко сантиметра. Дори да имаше някой в гората, той едва ли щеше да я чуе. Въпреки това студа напомни за своето съществуване като тънък облак, който последва думите й, а и при най-лекия повей на есенния вечерник кожата й настръхна.
avatar
Лаурен Реайн

Вид: : заклинателка
Име: : Лаурен (Ана) Реайн
Възраст: : 19-годишна
Брой мнения : 408
Join date : 19.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Robbin. on Нед Ное 20, 2011 8:14 pm

Тази реакция бе малко крайна. Много малко, но все пак достатъчно, за да накара някаква част от ядрото на Ник да се подразни и да се опита да изръмжи нещо като злостен коментар в дербите на черепната му кутия. Това ли получаваше в името на среднощната си разходка? Никой нямаше правото да го използва като тема за стресови ситуации и катастрофални премеждия и идеята го дразнеше изключително много. Да не бе някакво страховито чудовище? Вярно, характерът му бе отвратителен, всички се опитваха да му го намекнат но той си го харесваше такъв и не смяташе да се променя дори и за всички красиви хора на света сред завивките си. На външен вид също не приличаше на чудовище- беше просто привлекателен мъж на почти средна възраст и всички очи се впиваха в него щом влезеше в стаята. Да, така беше. И така щеше да е докато нещо не го превърнеше в труп; в превод, ако съпругата му реално се изявеше като талант в тази област и жалките й опити загрубееха. Трябваше много сериозно страдание за да се постигне подобен ефект и от нея нямаше да го получи но не биваше съвсем да го трие като алтернатива. Всичко трябваше да е добре преценено, не като сегашната ситуация. наистина ли го бяха прецакали така? Невинната му разходка, разходчицата му! Що за отвратително същество имаше сърцето да направи нещо такова? Сравнително меките черти на лицето на Ник се разместиха упражнявайки сложна смяна на физиономия- той се смръщи доста вкиснато и цялата му стойка се изнесе с тежеста си напред. Беше се наклонил така, че изтегнатите му ръце лекичко да виснат извън безопасността, която се предлагаше от клона. Клечеше той на тази дървесна израстина, това не бе под съмнение и бе намерил стабилно положение, беше му добре. Защо тогава продължаваше да се тормози с девойката, която бе катастрофирала? Тя го бе засякла, сега знаеше за присъствието му и от там идваше цялата катастрофалност, която по-рано бе намекнал мисловно- непознатата се държеше като актриса от евтин хорър филм и в момента бе на прага на срещата си С Голямото Зло Нещо Което Ще Я Разкъса Брутално. Това бе той. Не смяташе да си цапа дрехите с такива глупости, не искаше. Да не бе някакво евтино картонено чудовище? Чистокръвен демон като него, крал и наследник на две редки династии? Дори и да му платяха милиарди пак нямаше да се навие на подобна роля. Предпочиташе високобюджетните филми с гъзарски ефекти- само те можеха да хванат добре аурата му и притеснителното излъчване когато се ядосаше. Може би дори дразнещите рогца и опашката, те също бяха важни и така нататък.
Наистина го притесняваше информацията какво точно трябва да направи сега. Да се жертва в името на кармата уж събрала ги заедно и да я поизплаши реално появявайки се от мъглата пред нея? Може би щеше да е добре да си поговорят за видови принадлежности, нормални същества не оцеляваха толкова лесно в пътни катастрофи но грешката лесно можеше да е негова- може би не бе видял и преценил ситуацията както трябва, може би просто грешка бе налице и девойката си бе напълно нормална. Дремеше ли му? Никак, наистина никак. Голяма работа какво беше, ако ще магическа птицечовка да се окажеше пак нямаше да му пука. И не, това не бе проява на неприятен характер, просто реалистична теория за света и всичко. Ник не искаше да прекалява с емоциите относно други същества странични от него, така бе най-безопасно и ненатоварващо. И все пак... все пак бе странно, че още стоеше на този клан и размишляваше на тази тема. Можеше да отмине като сянка, да я остави и да продължи разходката си. Да е далеч от тук, да се радва на почивката си далеч от кралството в прегръдките и на минералното джакузи и на добре стегнати тела и нищо да не причинява болка. Можеше.
Много алтернативи, навсякъде, но нито една не бе реално полезна. Защо се занимаваше? Може би от скука проявяваше хоби-интерес към някакво нищожество(дамата) и така си спестяваше времето да търси лаптоп и да зарежда онази тъпа игра Симс. Преди около месец бе откарал няколко нощи на нея, наистина отвратително, и не искаше да повтаря странната пристрастеност, която идваше от това да се гаври с виртуални изроди. Блях.
Реалните бяха къде къде по-забавни.
Ник усети коварна усмивка да се разлива на лицето му, налудничава и определено носител на лоши предчувствия. По-рано бе напъхал камъче в джоба си- аленочервено и свито от една саксия, смяташе да го хвърли по една кучка работеща на рецепцията, тя наистина го бе изнервила и понеже бе далеч от владенията си не можеше да я гилотинира. Щеше да прибегне до детски сражения; сега нямаше значение, имаше нова цел и с точен замах той изтреля нещото напред, удряйки Лау странично по едното бедро със сила, която освен синка щеше да причини и болка. И кое бе хубавото? Освен, че щеше да я стресне едва ли щеше да може да проследи удара, мъчната мъгла си играеше на леко прикритие.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Лаурен Реайн on Пон Ное 21, 2011 8:12 am

Като се каже, че характерът на Лаурен е изключително променлив, с това шега не бива. Дори като заклинателка, тя на практика бе човек. Дори в повечето случаи се държеше като един същински представител на този сорт живи същества. Добре, де. В повече случаи се опитваше да бъде. Все пак никой няма да гледа с добро око, ако твърдиш, че си човек, но въпреки това споменеш леката подробност, че вече си имал пряка среща със смъртта. И не говорим за тази лека катастрофа, а нещо доста по-мащабно и грандиозно. Пищно като царска сватба. Ана можеше още дълго да обвинява съдбата за своето нещастие, но тази мисъл бе способна да породи поредния въпрос, който щеше да си зададе. Защо да се хаби за нещо, което не я разбира? С тази особа (съдбата) не бяха в много добри отновошение. Вечно имаха някакви спречквания, които никога, ама абсолютно никога не завършваха с цветя и рози. И въобще да не вярвате, когато ви кажат, че съдбата зависи от нашите решения, а иначе не съществувала. Пълни глупости на таркалета.
Малкото парче непознато вещество изненадващо се вряза в кожата на Ана, но без да оставя видими следи. След това рикошира, падайки глухо сред шумата. Тъмнината, че и мъглата бяха достатъчни, за да скрият непознаноно късче. А дори и да го забележеше... Към кого можеше да го хвърли. Нямаше представа от коя посока бе дошло то, така че щеше да действа на сляпо и вероятно никой нямаше да си плати. След удара още една вълна от болка заля тялото й. Тъкмо предишната бе утихнала и Лаурен силно се надяваше, че ще успее да събере повече сили и да продължи, докато не усети отново онази приятна топлина, лекото пулсиране на кожата си и парещата болка, която скоро трябваше да утихне. Задължително бе. В момента мислите й се разпръскваха и сливаха като ято подплашени риби, които са заобиколени от рибарски мрежи. Сред този хаос Ана се опитваше да не мисли за болката и неприятната топлина, а да повече мислите си в друга насока.
Тих крясък. Напомнящ на гарван, но много по нежен и изискан. Сойка. Лаурен знаеше как да разпознае всеки горски звук. Това бе едно от малкото неща, които научи от баща си преди той да потъне в забрава. С майка си не бе чак толкова близка, но и от нея имаше какво да запомни. Крясъкът бе достатъчен, за да изведе мислите от желязната хватка на болката и безучастието. Ана се надяваше да чуе още един, но вместо него чу плясък на криле и някъде под бледата лунна светлина видя отлитащото тяло.
- Добре... Стига с игричките. Бях готова да се предам, но щом искаш да се знае що за велика особа си, то не ти ли е останала поне малко чест, за да се представиш, а не да си стоиш в сенките и да замеряш хората с каквото ти попадне в ръцете? - закани се Ана, дори и да имаше малка вероятност да говори на себе си. При една катастрофа се очаква да си си одарил и главата, така че може би нещо с нея не бе наред. Въпреки това тъмнокоската имаше предчувствие, а те никога не лъжеха. Поне не и нея. Знаеше, че не е сама. А бе въпрос на време и да узнае кой делеше този парцел гора с нея и що за човек бе този някой.
avatar
Лаурен Реайн

Вид: : заклинателка
Име: : Лаурен (Ана) Реайн
Възраст: : 19-годишна
Брой мнения : 408
Join date : 19.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Robbin. on Вто Ное 22, 2011 9:40 pm

О? Мъжът се подсмихна на проявата на характер, която току що бе опитал от страна на непознатата. Да не би да си имаше работа с една от онези особи, които стояха здраво на плоскост, която сами си бяха измъкнали от общата гняс и следователно държаха на нея. Тези индивиди бяха доста своенравни, защото смятаха, че защитават собствените си върховни ценности и че това ги прави железни от всякъде. Ник се досещаше колко по-железни можеха да станат; преди време бе поддържал стая за изтезания в двореца и с помоща на един огромен енциклопедичен том бе изпробвал всякакви мъчения върху смъртни или не толкова същества. Едната идея бе да сложат жертвата във форма и да я полеят с нагрято до течно състояние метално; другото бе просто подпъхване в желязната дева и точка по въпроса. Всъщност второто му допадаше много повече поради простата причина, че имаше нещо крайно красиво в гротеското лице на металния ковчег и начина по който кръвта бавно започва да изтича от указаните улеи. Наистина очарователно. Често се бе питал каква ли е гледката отвътре, бе искал да наблюдава процеса... но докато не изобретяха прозрачна версия или сам не развиеше такава дарба нямаше как да знае. Тук всичко опираше до развитието на техниката и дали сам щеше да оцелее достатъчно, че да я опита собственоръчно. Кой знае? Всичко зависеше от желанието му да оцелява и липсата на талант в опитите на кралицата.
Жена с характер, а? Усмивката на лицето му не бе слязла и това я правеше все по-притеснителна. Така де, тя винаги бе такава, но насред гора, кацнал върху клон и заобиколен от мрак и мъгла... да, имаше нещо грешно във всичко и известна нотка на съспенс. И хорър. И така нататък. Нали не искаше да става част от бозав и евтин филм на ужасите? Може би трябваше да спре да се прави и да се кротне малко; демек да си отиде или да я убие. Жена с характер. Като нищо тя можеше да е просто страхливка, която се опитва да си създаде щит зад който да се скрие и така да избяга от отговорност. Дали сърцето й пулсираше на бързи темпове? Дали думите излизаха трудно с някакво минимално заекване? Ако се приближеше можеше да провери, демоничните му сили не бяха всесилни и не действаха толкова лесно на подобно разстояние и такава детайлност. Можеше и да се бърка, можеше пред него да е наистина една такава жена с характер, едно такова изчезващо животно и това звучеше апетитно. Не по включващия креватни занимания начин, не точно сега, друго се пробуждаше в него като желание. Той бе отвратителен, нали? Всички му го повтаряха много усърдно, но без да го повтарят на глас- просто си го мислеха и това го правеше щастлив. Той бе по-важен от всички тях. Какво ли щеше да стане ако се сблъскаше с тази временно прокълната от съдбата дама? Искаше, о, как искаше да надделее над нея, да се наложи и да я пречупи...
... стига тя да имаше характера, който показваше. Стига тя наистина да се смяташе за страшна, на каквато се правеше. Беше го предизвикала да се открие пред нея. Какво да направи? Можеше да я подлъже и да продължи да е инкогнито разсейвайки я със сходни атаки и налагане на психологичен мотив- паника. Можеше и да се покаже и да понесе каквито там последствия му се явяваха на главата, всичко бе относително. Ник потърка брадичка показвайки, че в момента е поставен пред сериозна дилема. Синкавозеленикавите му очи се присвиха мерително, на ум в момента буташе тежести от едната паничка на везната към другата. Беше добре, че не правеше нищо прибързано, но все пак... наистина се двуомеше. Кралят се изправи и с леко пресягане достигна безшумно до един друг клон, на който бе заседнал негов отчупен брат или сестра. Измъкна започналата да изсъхва пръчка и с добре премерено движение я метна в крайно дясно, далеч и от него и от момичето. Тя нямаше да има видимостта да се досети какво се крие зад това и шума от раздвижено дърво и листа щеше да дойде от посоката на удара а не от позицията на хвърлянето. Насаждане на паника; това щеше да е. Това и после поява. В крайна сметка Никълъс избра и двете неща опростявайки си разсъжденията до крайност.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Лаурен Реайн on Нед Ное 27, 2011 6:07 pm

Лаурен нямаше как да прикрие, че леко потрепна при внезапния шум. Все още бе нащрек. Очакваше някое дърво да прехвърчи покрай нея или с ясна цел - самата нея, но шумът не се повтори. Очевидно бе само това. Само едно летящо дърво. Постепенно момичето съвсем се окопити. Започваше да се държи като отнова жалко подобие на човешко същество от онази вампирска сага с червената ябълка, чието име Ана дори не пожела да запомни. Та там същото това човешко подобие бе на прага на поредния епилептичен пристъп и вечно подскачаше и губеше речевите си способности, щом нещо неочаквано я застигнеше в гората. Лаурен не искаше да се превръща в това. Идваше от древен род, пълен с горди хора, как можеше да позволи да се превърне в страхливка? Бе чувала как далечните й роднини са умирали горди като дори докато са били убивани са се борели и са живеели. Точно това искаше да бъде и Ана. Това се очакваше да бъде. Очакваше да не допуска емоциите да надделяват, да я отслабват. За миг тя затвори очи, когато нещо над нея проблясна. Последва оглошителен гръм и още един проблясък. Явно се задаваше буря. Лаурен само се надяваше да няма дъжд. Обичаше сухите бури, но съжеляваше, че не бе отворила очи по-рано, защото можеше да забележи неканения посетител на гората. Но дори дъжда не можеше да я спре.. Реайн бе решена да покаже на какво е способна, защото най-мразеше да бъде подценявана, а това често се случаваше. Ръката й се спусна към колието, което висеше от шията й. Бе последната, която носеше този камък и ако някой смяташе да я ликвидира от лицето на Земята точно тази нощ, то нека бъде така...
- Добра стратегия, но не подейства. Защо не пробва да хвърлиш нещо по мен? О, чакай.. Вече опита, но бе прекалено малък коз. - извика самонадеяно Лаурен и нещо в шоколадовите й очи проблясна. Добре осъзнаваше как си проси белята с подобни нападки без дори да знае какво точно си играеше с реакциите, но в крайна сметка тя винаги бе на ръба. Вършеше ред глупости, но някак все оцеляваше. Някой горе или прекалено много я обичаше, за да позволи да загине, или имаше добре обмислен план за нея и неговото действие все още не бе дошло. Нов гръм заплашително се извиси над горските дървета и сякаш породи сила в Лаурен, защото извика още по-силно:
- Само не ми губи времето... Синоптичните прогнози и без това се оказа неверни и ни очаква буря, така че просто олесни нещата.
Мъглата продължаваше тихо да се разстила из гората, но дори тя бе отстъпила на светкавиците и гръмотевиците, защото сега се бе снижила в краката на Ана, но продължаваше да бъде все така бяла и създаваше впечатлението на паднали облаци. Цялата тази природна картина бе като нагласена. Дали всичко не бе просто сън? Лаурен имаше опит със странните сънища... Веднъж бе сънувала как я вкарват в затвор, защото бе изяла шоколадов кекс, а не карамелен и тя продължаваше да упорства, че е невинна, защото просто не обича карамел, докато не се появи шефа на полицията и не й каза, че в такъв случай не е трябвало да яде кекса...
„Не трябваше да ядеш кекса.”
Тези думи се бяха отмечатали в съзнанието й след този сън като жигосани. След тях Ана се събуди, а не искаше... Искаше да каже на шефа, че една приятна чернокоса старица я бе накарала, за да види физиономията му тогава, но просто не се получи. Тайно Реайн все още съжеляваше от липсата на този момент в съновната си история. Сънища с подобни случки се редяха до безкрайност, така че без проблем от тях можеше да се направи филм, ако някой бе открил начин за записваше на сънищата на филмова лента. Жалко, че такова откритие все още отсъстваше от велика история на човешката ера.
- Ей... Горския човек. Сериозно говоря за времето... Няма да очаквам дъжда, за да се появиш. – заяви оше по-нетърпеливо момичето, но леката паника отново я обвзе при тихия шум на засъхващите листа. Човешка природа... Как пък имаше късмета да попадне точно на нея, за да бори ежедневно с емоции и прочие. Я, колко хубаво бе да има начин да ги изключиш и да мислиш трезво. Тогава без проблеми можеше да разгневява когото си поиска, защото паниката и страха нямаше да се обаждат или мълчаливо да се крият в тъмниче ъгли на душата й. А дори не бе наясно дали те се намираха точно там.
„Това си ти. Ти разполагаш с всички оръжия. Започвай да се бориш!”
Това прокънтя в съзнанието на Ана. Думи, изречени от собствения й глас. Вътрешният й глас, който нашепваше силата, която можеше да се крие в нея и за която Лаурен все още не подозираше, че притежава. Може би нямаше нищо в своя защита от двете си голи ръце, ако се стигнеше до някаква форма на бой, но наистина всички оръжия бяха нейни. Ако пожелаеше, можеше да покаже доста характер... Само трябваше да го пожелае. Само трябваше да забрави за паниката и страха. Само това.


п.п.: нали си го изпроси... ей го поста хД малко бозав и пропит с остатъчните идеи от съня ми. не те виня, ако решиш, че е прекалено смахнато, аз си знам, че е. пък и май края малко го претупах, но какво и да е.
avatar
Лаурен Реайн

Вид: : заклинателка
Име: : Лаурен (Ана) Реайн
Възраст: : 19-годишна
Брой мнения : 408
Join date : 19.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Robbin. on Нед Дек 11, 2011 1:07 pm

Горският човек, хм? Явно му бяха дали и название в момента, това беше наистина забавно. Собствената му представа за персона, която да се вписва в тази категория бе особена и включваща някаква модернистична версия на Тарзан в малка горичка. С кожената препаска, извънредното окосмение и окаляното тяло. Мразеше кал, мразеше извънредно окосмение, мразеше кожено бельо. Не се виждаше в такъв образ ако ще и да е в името на собственото му благо, имаше си достойнство и нямаше да го даде току така. Може би прибързваше със създаването на въображаем образ? Девойката може би имаше мелодраматична струна в тялото си и покрай нея с момента да фантазираше за мрачни и красиви субекти, скрити в горските сенки с кой знае какви мрачни мисли на ум. Това реално бе точно неговото състояние в момента, макар и егото му да бе прекалено високо за да претендира за приравняване с тази маса мрачновати мъже- той бе много по-добрия избор. Никой нямаше силите да оцелее на подобна терапия за очите и душата, която представляваше Никълъс в една малко по-добра обстановка. Може би пък именно външният му вид бе ключ в момента? Внезапно мислите му преминаха на съвсем други релси, устремявайки се в различна от първоначалната посока. Искаше едновременно да се наслади на терора й и да се намеси в събитита от първо лице? Колко беше глупав, решението бе толкова болезнено просто, че дори стомахът го сви малко от срам, че не се е сетил по-рано за точната развръзка. Лека усмивчица отново проряза лицето му и някъде над него отекна масивен гръм, бурята като че ли черпеше енергия от него по някакъв странен начин и за момент бяха в някакъв странен страшен филм в който злодеят се смее на фона на гръмотевици. Единственото, което го спираше да го направи бе това, че като звук смехът би го издал а това не бе плюс. Дори и да имаше разсейващо музикално оформление.
Никълъс се изправи в цял ръст на клона, все още незабележим и далечен за Лау. Небето над него просветна отново, той преброи набързо до три и гръмването удари отново, с особен тътен и мощност. Щеше да е лошо да останат в гората, можеше да удари някъде в близост до тях и да стане малка катастрофа; това като алтернатива го караше да тръпне от вълнение и любопитство дали реално ще стигнат до подобна развръзка. Би било красиво- да види една стихия толкова близо, да я опита. Понякога демоничната му същност бе по-жива от колкото трябваше и изискваше допир с други същности от чиста енергия- било то природна, другоземнна и така нататък по същата логика. Беше като едно малко магнитче, което го разиграваше но ако му угодеше чувството бе... невероятно. В момента от части усещаше еуфоричен прилив на топлина и сила и то само от наличието на статично електричество над него. Лош момент за личното самочувствие, вдигаше го прекалено много с това усещане за превъзходство, власт. Надмощие.
Мда, извратена история.
Но да се върнем обратно към това, за което Ник бе издебнал звуковата разсейка- докато бе траял последният гръм той бе щракнал с пръсти призовавайки на помощ своите демонични хрътки. Две от тях тупнаха меко и безшумно на клона до него, заставайки по една от двете му страни като някакъви езически статуи. Кървавата пяна бе разкрасила муцуните им, но това не бе нищо ново- горките същества бяха гротеска комбинация между вълк и куче, а някъде по средата на тази метаморфоза се бе получил ефекта от разлагаща се плът. Съществата бяха отвратително грозни и не трябваше да има никакво съмнение, те бяха адски изчадия от горе до долу и определено не нещо, което искаш да срещнеш нощем в гора с лека мъгла докато над теб се вълнува евентуално гграндиозна буря. Щяха да свършат работа за разсейващ елемент, това бе достатъчно. Ник се концентрира, затваряйки за момент очи. Той потърси в съзнанието си връзката, която представляваше договора с тях и това автоматично отключи телепатичен канал; не му трябваха думи да командва и няколко точно изразени мисли щяха да имат огромно влияние. Просто, семпло. Хрътките възприеха веднага, отговаряйки само със скок в пространството с който местоположението им бе изменено в две различни точки на гората. Те щяха да са злото, което дебне в гората- едното чудовище бе в посоката от която бе дошло първоначалното разсейване за Лау а другото далеч назад, където да се пени на спокойствие и да рие нервно в шумата. В това време ник се бе лишил от палтото си и от долу бе лъснала незакопчана до горе риза. Няколко копчета бяха откъснати, ръкавът разкъсан с помоща на джобния му нож и без дори да се замисля, Ник добави още няколко резки по тялото и лицето си, за да си придаде изтормозен вид. Разроши коса, натисна с пръсти под окото си за да създаде синина и няколко минути по-късно на фона на променливото осветление бе като изтерзан клетник, който подхожда перфектно на избраната роля. Почти безшумно той скочи от дървото и нарочно загуби равновесие, създавайки тежко падане в шумата. Това трябваше да го чуе, макар и само като далечен шум. Оставаше и .. глас, някакъв акомпанимент, зов.
- П-помощ! - плътният му по принцип глас бе заменен с треперещ и дрезгав такъв, в него имаше и нещо пискливо и дразнешо, но достатъчно силно и изтерзано, за да бъде регистрирано на правилното място. Някъде зад него хрътката направи няколко несигурни крачки, интелектуалните й способности в момента я затормозяваха. Не искаше да напада господарят си, дори и да бе заповед; харесваше го, макар и той да ги презираше, биеше, използваше като лесно заменими пионки и нея и сестрите/братята й.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Лаурен Реайн on Нед Дек 25, 2011 2:11 pm

За миг онази убийствено пулсираща болка вследствие на приятния сблъсък с дървото се завърна или може би никога не бе изчезвала, но Лаурен просто я игнорираше. В същото време един ярък проблясък, последван от силен гръм, разкри как храстите леко се помръднаха. Лау постепенно почувства, че губи представа за мястото, където се намира. Не, че преди имаше някаква ясна представа къде е, но сега бе още по-сложно. Преди бе нужно само да си заяви, че е някъде из средата на гората и всичко бе приказно и щастливо, защото в крайна сметка средата на една гора можеше да я навсякъде, защото никога не знаеш къде да всичките й краища. Но сега с тази мъгла, с тази буря, с тези необясними движения край нея Лау се чувстваше като във филм. Всъщност в главата й по-скоро изникваше зловеща сцена от приказка за лека нощ. Буквално можеше да влезе в ролята на Снежанка и да забяга в неизвестна посока, виждайки стъклените, жълти очи на дърветата, блясъка в очите на совите и бухалите, да чуе зловещия грак на далечните гарвани и да се препъне в няколко корена, въобразявайки си, че гората отчаяно се опитва да я заличи от лицето на света. Естествено за подобни действия й трябваше и малко по-луда глава, защото със сегашния си разсъдък не би предположила, че тези масивни дървени трупове, които се издигаха до небето, биха пожелали да я убият или да направят нещо повече с нея освен да се изпречкат на пътя й или да я одерат с някое клонче. А изходът беше най-красив... Просто си представяше как има една поляна в средата на гората, където ще падне уморена и лишена дори от капчица сила и когато се събуди ще бъде заобиколена от горските подобия на Бамби и компания. След това ще открие къщичката с джуджетата и за вечни времена ще бъде принудена да им служи, защото си няма мащеха, която да й желае смъртта, а мита за принца просто не го признаваше. А... А споменах ли, че Реайн страдапе от тежката форма на фобия от малки човечета или иначе казано всеки ден би се молила за смъртта си, защото какво по-лошо от това да слугуваш всеки божи ден на седем същества, които са живи представители на най-големия ти страх? Лаурен така и не успя да довърши тези си така важни мисли, защото в далечината се чу един отчаян вик или по-скоро стон... При следващия проблясък погледа й забеляза някакво движение право пред нея. С типичната борбена настройка Лаурен беше готова да се защити с каквото може, ако това означаваше, че ще загине, защото нямаше никаква реална представа що за чудо да очаква или въобще някакво защитно оръдие под ръка. Уви, гледката едва не я накара да остане с отворена уста. Из храстите се подаде някаква фигура, която направи плаха крачка напред и при следващата светкавица бе озарена. Тъмнокоската просто не можеше да приеме, че толкова дълго време бе заблуждавана от един измъчен човечец, който се опитваше да привлече внимание. Информацията просто отказваше да достигне до сърцето на мозъка й, а натоварването над съзнанието й се увеличаваше с всяка секунда и болката отново се завръщаше с пълна сила. Или бе нова болка, предизвикана от внезапната и брутално наочаквана истина. Сега какво... Щом цялата мистерия бе дело на мъж на средна възраст с неособено цветущо здраве при наличието на дребни драскотини и лишена от красотата си риза. Какво се очакваше да мине през главата й сега? Нима една маймуна я бе уцелила по-рано? Въобще в тази местност имаше ли маймуни? Климатът не подсказваше, че тук може да са се населили част от онези прекрасни малки животни, крякащи с различни интонации и хвърлящи се от клон на клон в търсене на нов мравуняк, с чиято помощ да покажат умението си да се хранят по китайски обичаи. И въпреки пулсиращата болка, въпреки индикациите си за самосъхранение Лаурен пристъпи напред към фигурата. Постепенно смелостта й се завръщаше и Реайн направи още няколко крачки напред. Нещо в нея се обаждаше, карайки я да се върне назад, но Лау никога не слушаше инстинктите на тялото си, така че просто игнорира това странно и необяснимо чувство.
- Не мисля, че гората е най-доброто място за разходки, господине. – поклати глава тъмнокоската, но в миг разбра колко глупаво звучаха думите й. Нима тя самата можеше да обясни своето наличие сред подобната фауна? Всъщност можеше... Нито за миг през ума й не бе преминала идеята да се разходи по това време из гората. При нея нещата стояха по-сложно, но Лау само се молеше да не се наложи да обяснява всичко случило се, защото си бе наистина трагично задължение, а и при наличието на подобна болка моменти започнаха да й се губят и тя вече не бе сигурна дали сама бе поела погрешния завой или нещо я бе накарало да го направи. С подобни мисли, витаещи из замайното й съзнание или по-скоро съзнанието, което все повече отказваше да се подчини на заповедите на своята господарка, Лау достигна до бедния човечец с едната цел да му помогне. Дори не бе осъзнала кога няколко капки тихо бяха започнали да се стичат по високите листа, падайки направо от черното небе над тях. Светкавиците вече не бяха толкова жестоки, а гръмовните им другари бяха спряли своето така оглушително и зловещо настъпление. Внезапно нещо с приятен ален цвят проблясна край непознатия страдалец и Лаурен бързо отдръпната ръката си, която бе подала напред в опит да помогне на горския господин, а след секунда бе направила и две крачки назад, очаквайки нещо немислимо да се случи. Доверието й към клетника се бе изпарило за миг и сега в погледа й се откриваше нещо несигурно и объркано.
avatar
Лаурен Реайн

Вид: : заклинателка
Име: : Лаурен (Ана) Реайн
Възраст: : 19-годишна
Брой мнения : 408
Join date : 19.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Robbin. on Нед Яну 01, 2012 6:05 pm

Добре, нямаше да крие, че вътрешно бе дълбоко изненадан от това, че жената просто му бе направила забележка с леко поучителна нотка. В ситуацията в която бе си представяше повече нея в ролята на притеснено момиченце поднасящо се в помощ на горкичкия ранен хубавец; нима тя просто бе странна или наивнитетът й бе толкова засилен, че другото нямаше никакво значение и просто умираше забравено на заден фон. Толкова ли бе сложно да се прояви като истинска лигава женичка и да му се притече на помощ? Не че искаше да му държат главата в нечии топъл скут ронейки сълзи с които да поят умореното му чело (бе чел някакъв любовен роман със средновековен сюжет на по-млади години) и всичките му рани да са хлабаво привързани с везана ръчно кърпичка, но поне щеше да е добър старт. Наистина искаше да играе играта, която бе запланувал но къде отиваше всичкото очарование на ситуацията ако останалите пионки на дъската не правеха така, както им бе заповядано? Надигайки се с наложена мъка от поваленото си земно положение Ник се опита да изрази възможно най-силен стрес на леко бледото си лице. Цветовете от него бяха изпити, да, но причината не бе някакъв мащабен актьорски талант- беше прост резултат от нервите довели го първоначално в проклетата гора. Над тях небето все така се разрязваше самичко с всички тези гръмотевици и тътените отекваха наистина близо до тях. Нямаше ли най-после да завали? Не искаше да е подгизнал от горе до долу но щеше да поосвежи "сцената" и да й добави една кончателна безнадежност.
- Разходки? Аз... - той вкара паника в гласните си струни и това промени цялостното звучене на тона му. За момент дори се изуми над това, че продължаваше с лекота да се преструва на нещастна жертва на кой знае какво зло. Може би в момента в него се будеха някакви много бегли черти символизиращи състояние близко до шизофренията- всичко в него, което бе зло и подмолно си бе намерило скромна опозиция в някакви малки фрагменти, които се чувстваха като жертва от тях. Доста особено състояние. Имаше чувството, че се вживява прекалено много и това като усещане му харесваше. Да не би да бе белег, че окончателно бе тръгнал по пътя на лудостта и говорещите фламингота? Не му се струваше, че има бъдеще там но какво можеше да знае? Не го бе опитвал изцяло, така че нямаше правото да твърди, че не е за него с подобна страст и добре закопани в земята убеждения. Сега просто се забавляваше, поспря той мислите си за да се самоубеди, и до няколко часа щеше да си е нормалното почти рационално мислещо кралско зло, каквото си бе от край време. И при това щеше да има една спокойна вечер в компанията на много жени и скъп вносен алкохол.
Някъде зад него храстите се размърдаха и хрътката, която се криеше в тях излезе на показ с звучно и много басово ръмжене. Докато гласните й струни танцуваха и мъжът, и жената, можеха да ги видят в движение, защото точно в тази област от тялото на животинката плътта се бе разложила така, че да крепи едва-едва криещите се отдолу органи. Грозна история, особено ако всичко е поднесено с доста кървава пяна бликаща обилно измежду зъбите на въпросното същество. С бавни стъпки то направи опит да се доближи до двойката, но в движенията му не се забелязваше идеята да им скочи; все още само ги сплашваше. Ник се обърна по гръб и уж с ужас впи очи в четирикраката грозотия. В мислите му се въртеше въпроса защо по дяволите има толкова противни същества за верни служители. Не можеше ли да се сдобие с армия от сукуби? Това определено би се оказало по-забавно и плодовито.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Вековната гора в неизвестна местност, преди година и половина;;

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите