Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Джеймс Уилям Алигиери

Предишната тема Следващата тема Go down

Джеймс Уилям Алигиери

Писане by Джеймс Уилям Алигиери on Пон Дек 12, 2011 2:59 pm



Име:
Джеймс Уилям Алигиери

Години:
21

Раса:
Човек

Дарба:
Няма особена дарба, не и нещо включващо подпалване на мебели с поглед, превръщане на всичко, което докосне в шоколад. Дарбите му не са нищо свръхестествено, а са по-скоро част от личността му. Той е изключително добър слушател и би могъл да накара всеки един да признае историята на живота си пред него.

История/Характер/Външен вид

Светлината едва проникваше през малките процепи, които тежките пердета бяха оставили и съвсем лениво се отъркваше в двете голи, преплетени тела. Именно тя бе причината младежите да се разсънят от кратката дрямка, която си бяха позволили след като бяха прекарали цялата вечер по начин, който нито един от тях нямаше да забрави, поне не и в близкото бъдеще.
Това беше първата вечер, в която петнадесет годишния Джеймс Уилям Алигиери си бе позволил не само да излъже родителите си, но и да се извърши един от най-големите грехове, които нито един свещеник не пропускаше да спомене в неделната литургия. Той осъзнаваше повече от добре, че ако майка му и баща му разберяха, щяха да вмъкнат онова изречение включващо думата, която никога не се споменаваше в тяхната къща – Ад. Всъщност, много думи бяха забранени за изричане в големия, просторен дом на семейство Алигиери – всички онези, които представяха светът такъв, какъвто е. Темите за секса, алкохола, наркотиците, нощните забавления, хомосексуалните двойки и изненадващо – за неверниците. Майката на Джеймс – Бела, бе от жените, които можеха да сготвят вечеря за над четиридесет души, докато подрежда масата и помага на децата с домашните – с една дума, перфектната съпруга. Тя даваше вид на миловидна жена, с високи морални прицнипи, която обича децата си повече от всичко – и донякъде имаше нещо вярно, поне в частта с моралните принципи. Нито едно от трите й момчета – Джеймс, Камерън и Маркъс не бяха успели да усетят топлата майчина любов, която заслужаваха. За щастие, Камерън и Маркъс бяха достатъчно големи, за да се измъкнат от къщата, често пъти наричана „рай”от тези, които не бяха посветени в това, което сеслучваше вътре. Но Джеймс бе все още едва на петнадесет години и нямаше тази възможност. Той трябваше да остане в лъскавия, елегантен затвор на праведните си родители, които със сигурност го съдеха по-жестоко от Бог. Баща му, свещеник в местната църква, бе човек, който се ползваше с добро име в обществото – той винаги помагаше на бедните, изслушваше тези с проблемите и не веднъж бе спасявал една семейна връзка от разпадане. Но никой не го познаваше по-добре от Бела и момчетата. В къщи те го виждаха като раздразнителен старец, който не понася смеха и закачките, който се отвращава от светския живот и всички „грехове”, които носи. С времето, жена му се бе превърнала в негово бледо копие и от веселата ученичка, която се бе омъжила за перфекциониста Гарет, сега бе миловидна жена с наивно излъчване. Но никога усмивка.
Няколкото съзнателни години, които Джеймс имаше не бяха минали по най-добрия начин. Чаровникът не бе хит в училище, трудно си намираше приятели, поради простата причина, че никой не намираше за интересно момчето, син на католически свещеник с изисквания по-високи дори и от на Бога. Въпреки това Джей бе успял да открие един-двама, на които не им пукаше какъв точно е баща му и които си бяха направили труда да го опознаят – поне повърхностно.
И ето го сега – излъгал родителите си, че двамата с Бенджамин имат проект, който трябва да свършат до понеделник, пропуснал неделната литургия под предтекст, че трябва да вземат материалите, с които да го изготвят, Джеймс стоеше в мрачна стая, където музиката едва долиташе през плътно затворената врата, в прегръдките на някого. Не се чувстваше виновен на лъжите си, а още по-малко усещаше парещият огън, който уж трябвашеда го накаже за греховете му. А чаровникът бе извършил повече грехове за няколко часа отколкото за целия си живот – излъга родителите си, купи алкохол, присъства на купон, където наркотиците се раздаваха като бонбонки и прави секс – преди сватбата. О, само да разберяха родителтие му.
Джей се размърда в леглото, внезапно изгубил желание за сън, макар малкото време в което бе спал да не бе достатъчно въобще. Нещо вътре в него му подсказваше, че нещата не са точно наред и механизмът на тялото му го караше да скочи веднага на крака. Каква ли бе пречката? Ами може би ръката, която се плъзгаше по голият му, стегнат корем и преминаваше ту към гърдите, ту към интимните му части. Това бе усещане, с което чаровникът не бе запознат и което му се струваше твърде неестествено. Той се завъртя на една страна, така че главата му опря в нечия друга. Дългите му, неравни руси кичури се спуснаха пред все още затворените очи и погъделичкаха съвсем леко изписаните му скули. Джеймс все още не знаеше, но само след няколко години именно външният му вид щеше да бъде това, което да печели хората на негова страна. Той щеше да запази прическата, която уж мразеше толкова много, понеже му изглеждаше прекалено трудно да се раздели с естествено златистите, дълги кичури, падащи абсолютно небрежно върху лицето му. Това лице, което сега притежаваше естествена детска закръгленост и която щеше да започне да се топи само след година. Тялото му – така слабо и крехко сега, щеше да остане добре стегнато, но само и благодарение на честите му посещения във фитнеса. Джей нямаше да прилича на Аполон, колкото и много да му се искаше, но щеше да разбере че не е нужно да изглеждаш като торба с мускули, за да си секси. Понякога кожа като неговата – бледа и гладка, почти женска на допир, можеше да се окаже точно толкова примамлива, колкото всички други атрибути. И макар Джеймс да можеше да се похвали със сравнително широк гръб, той вероятно щеше да изглежда като нищо пред момчетата, кършещи огромни, мускулести тела в заведенията, които чаровникът само можеше да си представя, че посещава.
Отваряйки бавно големите си, синьо-сиви очи, които сега изглеждаха забележително мътни и приятно сънливи, Джей се опита да фокусира човекът пред себе си. Благодарение на нищожната светлина, русокосият младеж успя да разпознае фигурата пред себе си и бавно започна да възвръща спомените си от вечерта - Пердета от дим обгръщаха и двамата, докато ръцете на непознатия се плъзгаха жарко по корема му, тромаво опитвайки се да откопчаят най-горното копче на дънките му, докато устните му се впиват в тези на Джеймс с неестествено желание и бързина. Дъхът му излизаше на пресекулки, а белите му, равни зъби се впиваха почти до болка в долната му устна, докато езикът му шареше в такт. Дългите му, светли мигли падаха като ветрила над бадемовите му очи, карайки синият им цвят да се губи за стотни от секундата. И така времето минаваше – много по-бързо отколкото младежите предполагаха.
И ето ги сега – застанали един пред друг, все още с преплетени тела и приведени сънливо глави. От мисълта за изминалата нощ по цялото тяло на Джеймс започна да се разпилява гореща тръпка, събуждаща в него ново желание - да повтори всичко онова, което себе случило. Червени петна започнаха да избиват съвсем леко върху бледата му кожа започвайки от гърдите, минавайки през шията, та чак до бузите. Бегла усмивка прибяга по лицето на чаровника и той с типична котешка гъвкавост протегна ръце в страни. Гръдният му кож се издигна бавно, пълнейки се с въздух, давайки време на Джеймс да измисли какво точно да направи – трябваше ли да събуди момчето до себе си или просто трябваше да обере разхвърляните си дрехи и да се измъкне незабелязано?! За негово щастие(или не), непознатото момче се разбуди. И то като Джей гледаше със същия объркан, значително по-заинтересован поглед. Без да знае какво е прието да направи, русокоското просто го изгледа вяло с примес на невинност и неразбирание и вмъкна с все още немутиралия си глас, който след няколко години щеше да стане нисък и предизвикателен:
- Добро утро.
Момчето му отвърна с ленива усмивка и отново прекара ръката си по гръдния кож на Джеймс, придърпвайки го към себе си. Очевидно беше от онези, които нямаха нищо против да се гушкат след секс. Или просто усещаше притеснението и страха, които лъхаха на вълни от русокосия младеж.
Симпатичното момче се извърна на една страна, подпирайки се на лакътя си, докато с другата си ръка си играеше с корема на Джей. Плътните, почти женствени устни на Алигиери се разтвориха мигновено, когато Байрън ( до колкото помнеше името му ) му поднесе лека, закачлива целувка. Дори и да не се получеше нищо между тях (което изглеждаше повече от нормално в създалата се ситуация), русокосия младеж щеше да запомни с едно първия си път – бе красиво, и болезнено-приятно едновременно. И.. О, да! Не бе с момиче. Нещото, за което толкова години му бе втълпявано, че е грешно, най-накрая бе изпълнено и не му носеше страдание. Е, Джеймс бе все още млад, за да осъзнае какво точно означава да бъде различен в света, в който живее, но в тези няколко минути нямаше нищо против да се наслади на ненормално-нормалното си състояние.
- Мисля, че трябва да се изнасяме. – отбеляза Алигиери, прекарвайки език по сухите си, както винаги бледи устни. – По всяка вероятност купонът е към края си.
- Имаш право. – Байрън го дари с една от очарователните си усмивки и ловко се изправи на крака, заставайки изцяло гол пред Джеймс. Очевидно не се притесняваше ни най-малко от тялото си, понеже му отне поне десетина минути докато събере всичките си дрехи и ги стовари на купчинка в края на леглото. Точно толкова време трябваше на русокоското, за да признае най-накрая пред себе си, а дали не е и на висок глас, че наистина е гей. Нещо, което се бе опитвал толкова старателно да потисне вътре в себе си, сега напираше да се излее от устните му като щастлив крясък. Имаше време, в което дори бе започнал да вярва, че с Божията сила ще се отърве от тази си демонска същност, ще я премахне и изкорени. Ще се научи да обича жени и не само – ще се научи да изпитва същото нещо при вида на голото им тяло, както като сега, когато Байрън се разхождаше така, както майка го е родила – без притеснения. И може би самоувереността му го правеше толкова привлекателен. Само след няколко години Джеймс щеше да се убеди в това – щеше да разбере, че не му е нужно тяло като от корица – само малко здрави тренировки, за да направи това, което вече му е дадено почти перфектно за неговия ръст и сериозна, дори леко надменна походка, която да не крещи „страх ме е от това, което съм”, а „горд съм със себе си”. И щеше да го постигне – колкото и вътрешни борби да му костваше, щеше да го постигне.

Час по-късно

Час по-късно Джеймс вече се намираше в дома си, в собственото си легло, под собствените си завивки. Самодоволната усмивка, която по някакъв магически начин упорстваше да стои върху лицето му, се засили още повече, когато тялото на момчето се докосна до тясното легло. Той прехвърли тънкото одеало над главата си, опитвайки се да потисне щастливия писък от устните си, в момента, в който спомените му от снощи започнаха да изплуват, а заедно с тях да се връщат и усещанията, които му изгелждаха така непознати и далечни допреди няколко часа. За пръв път. Беше на петнадесет, все още прекалено млад ,за да има някакъв опит или ясна представа какво точно се е случило, но достатъчно голям, за да разбере, че е вкусил от наркотикът, от който хората никога не могат да се откажат – сексът. Това порочно изживяване, за което баща им говореше само, за да порицае грешниците и което се смяташе на като акт на любов в тяхното семейство, а като прегрешение. Сексът бе единственият начин семейство Алигиери да създадат перфектните си деца, които да наследят перфектната им къща и да имат перфектен живот – в противен случай едва ли някой от двамата щеше да го практикува. Или поне те се стараеха момчетата да мислят така. Е, как ли щяха да се изненадат семейство Алигиери, разбирайки че Джеймс е далеч от перфектен. Разбира се, те дори не го бяха подозирали – той беше добро и тихо момче, което през почти целия ден стоеше в стаята си, рядко излизаше, а когато го правеше се връщаше преди шест. Никога не закъсняваше с това да сложи масата или да отказваше да почсти след всички. Не разхвърляше, не възразяваше – като че ли почти не съществуваше за родителите си. Той бе просто поредния предмет с чието съществуване бяха свикнали, но за разлика от останалите, от него очакваха нещо – отличен успех, добро поведение и не след дълго почтена жена, която да заеме мястото в семейството, което е отредено от нея. По всяка вероятност вече си представяха как ще изглежда къщата му – бяла, със сини прозорци с цветя по первазите и голям, зелен двор, пълен с детски играчки. Как се казваше в такъв случай „Мамо, тате, гей съм.” Особено, когато родителтие ти бяха набожни изроди?! Познахте – не се казваше. Джеймс щеше да носи товара до края на живота си, ако имаше малко повече късмет. Защото той дори не можеше и да помисля за това, което го чакаше ако майка му, или недай си Боже баща му, разбереше какъв е.
Няколко минути след като най-накрая се прибра, Бела влетя в стаята, поставяйки заплашително ръце на кръста си, образувайки онази буква, която не съществува в английската азбука. Лицето й бе придобило онзи опасен червено-лилав цвят, а очите й няколко малки венички започваха да изпъкват все повече. Устните й – разкривени в гримаса, която никой карикатурист не можеше да изрисува достатъчно добре, показваха затишие пред буря (както и стиснатите й в юмруци пръсти). Въпреки това, тя бе жена, която знаеше как да се контролира – налагаше й се, като жена на свещеник и майка на три момчета. Може би точно този дълъг стаж в прекриване на чувствата й помогна да запази малкото самообладание, което й бе останало и да попита с хладен, пронизващ тон:
- Какво става с теб? Какъв беше този проект? Нямаш ли намерение да ставаш за училище, ще закъснееш! – ако бе като останалите деца, най-вероятно Джеймс щеше да изключи точно в този момент, пренебрегвайки всички казани думи, набутвайки слушалките на айпода си (който нямаше), пускайки си силна музика (която не му бе позволено да слуша), цитирайки текстове, които и най-смелите му мечти не съдържат.
Очевидно, майка му бе забелязала късното му (или по-скоро ранно) появяване сутринта. Една от уговорките бе синът й да се прибере веднага след като постерът е завършен, но очевидно в уговорката макар да не бе включен вечерен час, той съществуваше. Предусещайки какво ще се случи, Джеймс бе принуден да излъже отново. Знаеше какво го очаква ако каже истината, така че просто трябваше да преглътне всички онези морални ценности, които до сега бе спазвал.
- Не се чувствам добре, майко. Направата на плакатът се оказа по-трудна от колкото мислехме. Не съм мигнал и за секунда цялата нощ, а и мисля че с Бенджи ядохме прекалено много сладки неща… - болнавата физиономия, която уж Бела веднага припозна върху лицето на русокосия й син се дължеше на факта, че той наистина не бе спал кой-знае колко много, но не подозираше каква точно е причината за това. Е, така или иначе нито едно от горепосочените неща не го оправдаваше.
- Знаеш какво съм казала за сладкото преди ядене, но… Ох. Нека този път ти е простено. Можеш да пропуснеш днес училище, ще съобщя че си болен.
Нотка на озадачение премина през лицето на момчето, но то умело успя да я премахне почти веднага, когато очите на родителското тяло срещнаха неговите. Нима майка му наистина щеше да му повярва, нима нямаше да има дълга лекция? Значи все пак лъжите не бяха чак толкова опасни – ето, току що бе спасил 20 минути както от собствения си живот, така и от този на възрастната жена , да бъдат безвъзвратно изгубени в глупости. И освен това щеше да си почине – един-единствен ден, в който да бъде поне за малко нормален, преди да се върне обратно в училище.
Следващите няколко дни, Джеймс успяваше да прикрие всяка една от лъжите си – те ставаха все повече и всяка една от тях бе свързана с малкото свобода на духа, която русокоското си бе позволил сам. Все по-често започваше да излиза след училище, пропускаше литургии, събираше се с приятели и правеше неща, за които дори не смееше да си помисли преди време. Озоваваше се в различни легла почти всеки ден и това му харесваше – идеята да изпробва от всичко, докато все още има възможност, да трупа опит, знания, да се отдаде на удоволствието, което сега не му изглеждаше толкова далечно. Дори за малко бе повярвал, че реално ще му се размине с това, което върши и нещата ще продължат да стоят по същия начин докато не стане достатъчно голям, за да напусне къщата-затвор, която обитаваше в момента. Но като всеки човек, Джеймс трябваше да е ясно, че след затишие, наистина следва буря.
Точно, когато си бе помислил, че късмета му се е усмихнал, когато родителите му съобщиха че заминават на някакво подобие на религиозно събрание за свещеници от цялата държава и го оставят сам в къщата, русокоското ликуваше вътрешно. Той знаеше какво точно иска да направи, докато отсъстваха и планът не изглеждаше толкова неосъществим. Бе се запознал с момче на неговата възраст, би сексуално, което очевидно го намираше за повече от привлекателно. От няколко дни насам му правеше недвусмислени намеци и търпението на Алигиери се изчерпваше. И сега той виждаше създалата се ситуация като възможност да вземе нещата в свои ръце-буквално.
В момента ,в който вратата хлопна зад почти непознатото момче, не само задръжките бяха тези, които паднаха от Джеймс. Кат от дрехи се хвърляше на големи, своеобразни купчини по току-що измитата земя, докато двамата се опитваха да координират превъзбудените си движения, движейки се като пияни из цялото помещение – с ръце, шаващи навсякъде. В момента, в който русокоското се оказа с лице към стъклената врата на коридора и с Бенджамин зад гърба си, бавно проникващ в него, се случи нещо немислимо – входната врата се отвори рязко. Вместо да се разделят, двете момчета останаха като вкочанени по местата си. Стенанията, които до преди малко изпълваха цялата къща, сега секнаха само за секунда, а на тяхно място се появи неконтролируемия писък, идващ от устата както на бащата на Джеймс, така и на майка му. Те връхлетяха с трясък, вземайки разстоянието до двамата младежи за отрицателно време.
Крещейки нещо право в лицето на русокоското, Бела сграбчи сина си за дългата руса коса и наведе главата му рязко надолу. През това време непознатото момче бягаше из стаята, вземайки само и единствено панталона си. Очевидно нямаше точна представа в какво се е забъркало, опитвайки се да спи с Джеймс. И докато то успя да се отърве от случилото се, само със спомена за един шамар от Гарет, то Алигиери щеше да помни този докато умре. Щеше да вижда насън лицето на побеснелия си баща и начина, по който цялата кръв се е оттеглила от лицето му, изпълнените със сълзи от ненавист очи на майка си. И ударите – всички онези удари, които му бяха нанесени, вярвайки че по този начин родителите му го наказват чрез Бог. Много сълзи бяха изплакани, много думи – изговорени, оставени незапомнени. Но някои от нещата Джеймс никога нямаше да забрави – как за пръв път се изпълчи срещу тях и как именно тогава постави началото на граденето на един нов човек.
- Ти си грешка! Tи, ти си… грешка. Бог ни наказва чрез теб, наказва ни. Ти си изчадие, пратеник на Дявола! Ще гориш в Ада, ще гориш там за това, което направи. - плачеше майка му, изпаднала в някакъв неестествен транс, облегната отчаяно на вратата на детската на Джеймс, докато той се опитваше да събере малкото си багаж в единствения сак, който притежаваше. Баща му бе изчезнал безследно някъде и вариантите бяха два – или се молеше за опрощаването на Джеймс или търсеше предмет, с който да ги опрости сам. Каквото и да беше, момчето не можеше да си позволи да остане в къщата и секунда повече.
. – Ти ни посрами, върви си, махай се, никога повече не се връщай! – продължаваше да крещи Бела, почти достигнала до истерия. Джеймс едва сдържаше нервите си и те бавно започнаха да се показват на повърхността под формата на сълзи. Нахлузвайки едни от дънките си в движение, той мина покрай вратата, опитвайки се да запази самообладание и успя – дори след като майка му го блъсна в отсрещната страна с гняв, дал й много повече сила отколкото някой от двамата предполагаше, че може да притежава. Без да извръща поглед назад, Джей вървеше през празния коридор, стиснал здраво сакът в ръка. Дори не осъзнаваше какво се случва – всичко бе толкова бързо. В единия момент се бе отдал на удоволствия, в другия усещаше ударите на родителите си върху собственото си тяло, а сега вървеше – но накъде? Къде щеше да отиде? Нямаше толкова добри приятели, които да го приютят, още повече такива, които да му влязат в положение. Не можеше да отиде и при момчетата, с които е спал. Какво трябваше да направи? Е, това бяха все неща, чийто отговор не можеше да даде точно сега.
В момента, в който Джеймс щеше да прекрачи прага, нечий юмрук се засили срещу лицето му, блъскайки го в неотворената входна врата. От изненадващия удар момчето полетя в страни и падна почти на колене.
- Коленичи! Коленичи, изчадие адово, нали това е което ти харесва? - баща му стоеше пред него, стиснал в ръката си бейзболна бухалка, която на времето принадлежеше на най-големия му брат Маркъс. През цялото време бе стояла неизползвана в мазето, но ето че сега щеше да влезе по предназначение. Или почти. – Не те ли е срам, кажи ми. След всичко, което ти дадохме, след всичко което Бог направи за теб. Нямаш ли срам да прекрачваш законите божии? Нямаш ли, отговори ми. – Гарет стоеше като планина пред сина си. Очите му бяха придобили неестествено животинско излъчване, а на челото му бе изпъкнала бръчка – дълга и толкова лилава, че изглеждаше като изкуствена. Тя само показваше колко точно е ядосан мъжа в момента.
- Нали ти беше този, който казваше, че Бог е създал хората по негов образ и подобие? – незнайно откъде, Джеймс намери сили да проговори, да се противопостави. Той вдигна все още мокрите си от сълзи очи към баща си и с ясен, сериозен поглед отправи въпроса си. Звучеше толкова логично и неестествено едновременно.
- Бог не е гей. Той не прави грешки.
Бавно изправяйки се, Джеймс се сдобиваше с някакви нови, чудотворни сили, които вътрешно го караха да се бори. Нямаше да стои така, нямаше да позволи нито един удар повече да попадне върху неговото тяло. Бог бе минало. Да живее хаосът.
- Ти откъде знаеш какъв е Бог? Да не би да си го пробвал случайно, че да си запознат със сексуалната му ориентация? – това бе едно от най-дългите неща, които Джеймс някога бе изричал пред баща си. За момент почувства някакво неудобство, което почти мигновено бе заменено от вълна на вдъхновение. – Бог ме е създал такъв. Нали все това ми повтаряхте. Той ме е създал гей, той иска да спя с мъже и да ми харесва.
Точно преди баща му да посегне с бухалката, Джеймс отвори вратата със замах, демонстрирайки че като че ли това е едно от най-естествените неща, които можеше да направи в момента. Тя се затвори точно пред носа на беснеещия мъж, който все още не можеше да разбере това, което се бе случило. Кое се бе объркало? Та, Джеймс бе перфектното дете! Винаги бе бил – тих, скромен, предпазлив, дори леко страхлив. Кога бе започнал да се превръща в това и защо не бяха забелязали? Може би ако бяха хванали демоните, обладали го навреме, сега нещата нямаше да стоят точно така. Но той ги опозори, в собствената им къща, пред очите на Бога. С момче. И никой нямаше да му прости – никога. Щеше да гори в Ада за тази си постъпка.

След няколко години
Дъждът се процеждаше по пожълтелите, есенни листа в парка, образувайки тънки вадички, преливащи една в друга. Шумът на удрящи се в повърхност капки много напомняше плющене с камшик, но едва ли имаше някой, който щеше да му обърне нужното внимание. Не и в този натоварен, петъчен ден, когато дори най-долните местенца гъмжаха от хора, очакващи да получат малко удоволствие, заплащайки прилична сума пари, получавайки обещание за почти строго секретно обслужване. Все пак, никой не искаше приятелите му да знаят, че си плаща за секс, който не може да получи от парнтьора си по една или друга причина. А дори и да можеше, не отговаряше изцяло на тъмните, дълбоки негови желание. А някои го правеха просто за разнообразие – факт бе обаче, че хората, плащащи за секс бяха повече от колкото всяко едно сведение бе посочило. Имаше почтени, имаше не толкова почтени, както и чисто и просто извратени. Но както са казали хората „срамна работа няма” и всички момчета и момичета на улицата се придържаха към крилатата фраза.
Откатко бе напуснал дома си, Джеймс живееше на улицата – понякога буквално, понякога не точно толкова. Той не се бе върнал дори и за секунда в онова място, което се наричаше негов дом и от много време не се сещаше за голямата, лъскава къща и луксовете, които имаше, но до които не можеше да се докосне. Не можеше да каже, че сегашния му живот му допада особено много, но бе за предпочитане пред затвора, в който живееше. Понякога дните бяха трудни за изкарване, особено зимата и особено онези, в които нямаше точно къде да прекара деня си. В някои обаче, Съдбата бе по-благосклонна към него и той спечелваше достатъчно, за да отиде на мотел и да си вземе нещо да яде. Джей бе станал популярен в проститутските среди като разкрепостено момче, което не отказва нито на мъже, нито на жени. Бе известен и със своите постижения в леглото, които за няколко години бяха станали достатъчно, за да е обект на завист около другите. И макар жените да не бяха негов тип, то русокосият младеж нямаше как да им откаже, особено когато заплащането си струваше – какво толкова, щеше да си ги представя като някой, който наистина би чукал. А чаровникът имаше голямо въображение, което не можеше да се спре пред нищо. И в повчето пъти му се получаваше. От собствентие си наблюдения, Джеймс бе стигнал до извода, че блондините са обект на желание както от жените, така и мъжете. Очевидно всички искаха да видят дали Джей прави секс така, както изглежда – и повечето оставаха изненадани, осъзнавайки че няма нищо невинно в него.
За времето, в което русокосия младеж бе прекарал на улицата той бе научил страшно много неща за живота, които в противен случай никога нямаше да му се изяснят. Бе се променил – както на външен вид, така и по характер. Вече нямаше спомен от онова миловидно момченце, което кима послушно и изпълнява заповеди като кухненски робот, което не можеше да мисли със собствената си глава и се оставяше да бъде тъпкан. Дори нямаше и следа от този човек, който Джеймс бе оставил толкова назад в миналото, колкото да не се сеща никога повече за него. Сега чаровникът се бе превърнал в изкусен измамник, който знаеше какво иска и как да го получи. Живееше ден за ден и през по-голямата част от времето му харесваше. Бе станал изключително разговорлив, общителен и често пъти това бе един от плюсовете му. Поне до тогава, до когато не започнеше да изказва претенции, да се противопоставя и да показва леко надменното си държание. Но русокското просто не можеше да се стърпи да не вкара някоя-друга хаплива или иронична забележка. Но повечето хора, които работеха с него нямаха проблем с това –те бяха виждали къде-къде по-жестоки неща и малко остър език не правеше впечатление на никого. За краткото време, което Джей бе прекарал в улична банда, бе разбрал доста неща за отбраняването и за прекриването на следи, което му вършеше работа от време на време. Както и за изнудването – в това бе станал истински добър и все повече се гордеееше със себе си. Знаеше, че родителите му биха се опитали да го изгорят жив на кладата ако разберат с какво се занимава, но честно казано не го интересуваше. От много време насам те бяха спряли да съществуват за него.
И макар Джеймс да не вярва в хората от много време насам, има един човек на планетата, който е успял да спечели доверието му. Срещата с непознатия Джак преобръща живота му за отрицателно време, чудейки се дали е възможно да чувстваш някой толкова близък без да го познаваш. Но има едно-единствено нещо, което русокоското е спестил на най-добрия си приятел – професията. И макар вече да има постоянно жилище и сравнително нормален социален живот, Джей не се отказва от „срамната” си професия, вярвайки че това е единственото нещо, което може да върши истински добре. Макар сам да не осъзнава, че на някакво много дълбоко, подсъзнателно ниво е все още бесен на родителите си и иска да ги накаже. Поне единственото добро нещо, което са направили за него е да го срещнат с Джак – или нещо подобно. Всъщност, гробът който Уилям посещава, когато за пръв път зърва най-добрия си приятел е този на майка му. И не, не отива, за да постави цветя, а за да се обеди със собствените си очи, че е мъртва.

Допълнително:
~ Ликът е на Charlie Hunnam

Джеймс говори с много силно изразен британски акцент.
Изключително добър танцьор е. Може да изтанцува всичко от стриптийз до танго, виенски валс и тем подобни.
По-умен е отколкото показва.

avatar
Джеймс Уилям Алигиери

Вид: : Човек
Име: : Джеймс Уилям Алигиери
Възраст: : 21
Дарба: : Няма
Брой мнения : 29
Join date : 10.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Джеймс Уилям Алигиери

Писане by Robbin. on Съб Дек 17, 2011 10:54 pm

Прекрасен е, прекрасен е! Ох, топя се в момента, да знаеш, all is J&J and nothin' hurts <3

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите