Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Кривата каменна улица

Предишната тема Следващата тема Go down

Кривата каменна улица

Писане by Амелия Нортфорд on Нед Дек 18, 2011 5:53 pm

avatar
Амелия Нортфорд

Брой мнения : 691
Join date : 18.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Helena O'Callaghon on Чет Дек 29, 2011 11:10 am

Оставаше по-малко от месец до сватбата на един от най-близките прияъели на Елена с Найно величество Принцесата. В двореца кипяха трескави приготовления и за почти всичките му обитатели време за отдих нямаше. Но Кели, както винаги отказа да следва стриктно правилата и да се заема с допълнително работа. Бе свършила възложените й задачи и реши, че каквото и да става тя щеше да излезе.

Ерцхерцогинятя нахлузи първите дънки, които видя навлече една тънка блузка и се измете от замъка. Искаше да отскочи до града да поогледа малко външния свят. Искаше да хапне. Имаше тази нужда. Беше й втръснало да кара само на банки и някое друго невинно сърненце.

(...)

Кели паркира автомобила си в началото на една улица и слезе. Реши, че по-нататък ще върви. Върви. Тази дума никак не й харесваше. Друго си беше да усеща поривите на вятъра. Друго си беше да тича измежду тълпата от същества. Но не. Трябваше да се държи прилично на публични места.

Отплесната в размислите си, Елена се наслаждаваше на спокойната сутрин. Все още беше рано, което от своя страна значеше тишина. Или поне това очакваше Кели. Но уви пак нямаше късмет.

Тихите стъпки на другото същество нарушиха покоя на полувещицата. Тя присви устни в една недоволна гримаса а след това се отпусна.

-Идеално време за сутрешни разходки, а? - Кели се опита да не си проличи неприязма, който се криеше в тази изтъркана фраза. Не, че имаше нещо против към непознатото същество, но след трескавите приготовления, всеобщия смут и врявата в двореца имаше нужда от тишина и спокойствие.
avatar
Helena O'Callaghon

Вид: : Хибрид - вампир/вещица
Име: : Елена О'Калъгън
Възраст: : 22/768
Дарба: : контрол над ума; прекалено изострени сетива.
Брой мнения : 178
Join date : 18.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Жизел Феричи on Чет Дек 29, 2011 5:12 pm

Сутрешното слънце се показваше бавно от хоризонта и постепенно огряваше всичко наоколо. И въпреки това, навън беше студ на кутийки. Едва ли някой нормален би излязъл навън по това време, но все пак се намираше някое същество, което търси спокойствие и усамотение. Жизел също беше от тези същества. Беше й писнало да се размотава само из огромни градини и коридори на имения, затова излезе рано и хвата пътя по първата улица, която й се мерна пред очите. Доста безотговорно, като се имаше предвид, че тя всъщност не познаваше много добре околнистите...
След около 20 минути вече беше в града. Не беше кой знае какво, но все пак в Жизел се пробуждаше лек интерес. По улиците нямаше много хора, но все пак бяха достатъчно, за да накарат французойката да потърси усамотение в една крива алейка. Там вървеше само едно момиче, което бавно пристъпваше по каменните плочки, сякаш бе твърде изморено от действителността.
-Идеално време за сутрешни разходки, а? - чу се нечий глас. Това беше същата непозната девойка, което явно не беше особено доволна, че не е сама. Жизел само вдигна рамене и продължи да върви като все повече се доближаваше до нея. Когато бяха само на няколко метра разстояние, Жизел й отговори:
- Всъщност не особено. Не харесвам сутрините, а най-малко тези, които са слънчеви.
avatar
Жизел Феричи

Вид: : Смъртен грях ~ Гордост
Име: : Жизел Феричи
Възраст: : Неизвестна...
Дарба: : Повдига самочувствието на останалите същества и ги контролира, като им внушава какво да правят.
Брой мнения : 23
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Helena O'Callaghon on Съб Дек 31, 2011 11:54 am

Елена се усмихна. Явно не бе единственото изтрещяо създание, скитащо само в ранните часове на деня. Вешицата се риближи още малко и подаде ръка. Реши, че няма да е зле да се представи. Освен ако не искаше да я вземат за дна от онези надути, безмозъчни дворцови дами.

-Елена. - обяви простичко ерцхерцогинята и впи очи в непознатотосъщество пред нея. В умът й се въртяха няколко теории за това, какво може да е то. Макар, че й се струваше абсурдно тази жена да е сянка или паднал ангел, нещо я караше да мисли, че е далеч по абсурдно създание. - Какво Ви води насам в този час?

О'Калъгън огледа събуждащата се улица и кимна на един млад гражданин, който гледаше към двете жени. Обожаваше да кара гражданите да се чувстват не на мястото си.


п.п. съжалявам за забавянето, но нямах нет ;/
avatar
Helena O'Callaghon

Вид: : Хибрид - вампир/вещица
Име: : Елена О'Калъгън
Възраст: : 22/768
Дарба: : контрол над ума; прекалено изострени сетива.
Брой мнения : 178
Join date : 18.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Жизел Феричи on Пон Яну 02, 2012 8:22 pm

Жизел погледна ръката й и постоя няколко секунди без да помръдне. Не й харесваше да се запознава със същества, които лично тя смяташе, че са "под нивото й".
- Жизел. - отговори накрая смъртния грях и стисна ръката й, като леденето изражение си остана по лицето й. Замисли се над въпроса на Елена. Честно казано и самата Феричи не знаеше какво прави тук по-това време. Може би искаше свеж въздух или просто да се отърве от нахалните благородници...
- Просто се разхождам. Реших да дойда по-рано, когато няма много хора по улицата. - повдигна рамене и отново закрачи напред. Жизел не обичаше да стоя на едно място. Чевстваше се най-малко нелепо сравнение с останалите същества, които бързаха да свършат задълженията си или просто се мотаеха наляво-надясно. - А Вас какво Ви доведе тук в това ранно утро?
avatar
Жизел Феричи

Вид: : Смъртен грях ~ Гордост
Име: : Жизел Феричи
Възраст: : Неизвестна...
Дарба: : Повдига самочувствието на останалите същества и ги контролира, като им внушава какво да правят.
Брой мнения : 23
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Вто Яну 24, 2012 6:54 pm

Беше почти обяд, но аз бях напълно погълната от мързелуване и навакване със съня, когато звуците от телефона ми ме накараха да подскоча, изплашвайки ме до смърт. Не можете да си представите какво минава през ума на току-що събудил се човек, когато чуе настойчивото вибриране на телефона си върху дървеното нощно шкафче. Звукът е съвсем невинен, но в полу-заспало състояние той се развнява на ръмженето на глутница обезумели зверове, или може би на потракването на металните брони на дузина средновековни рицари, незнайно защо нахлули в малкият ми апартамент. Когато възвърнах разума и нормалния ритъм на сърцето си, станах мудно от леглото, понасяйки завивката със себе си. Нямаше да се оставя на сутрешният студ, а тънката тениска, която ми служеше за пижама, определено нямаше да се справи със задачата да ме предпази. Взех телефона си и затаих дъх, когато видях от кого е - Тео. Стоях объркана, не знаейки какво чувствам. Гняв? Напълно възможно, въпросният младеж не бе удостоил света и мен самата с уверение че все още е цял и функциониращ, поне от няколко месеца. Ако бе пред мен в момента, вероятно щях да хвърля телефона по него, влагайки възможно най-много сила...и надежда в това че ще го уцели. А може би щях да се хвърля в прегръдките му, щастлива че е жив и че се е сетил за мен. Стоях сега на уреденото място и все още се колебаех в това какво чувствам и следователно, каква ще е реакцията ми когато го видя. Денят ми от онзи момент до сега се състоеше единствено в мотаене из апартамента и чакане да дойде момента в който ще изляза. И въпреки това, по стар навик, се оказах закъсняла, откъдето следваше и объркването ми, когато не го намерих тук. Преглеждах съобщението, за да се уверя че съм на правилното място, в правилния час и раздразнението ми нарастваше. Вече пресмятах колко време ще е разумно да го изчакам, преди да си тръгна, когато чух стъпките му. Без съмнение беше той, нямаше как да сбъркам походката му. Обърнах се по посока на шума и усмивка озари лицето ми, когато го видях. Същата увереност, наболата брада и разбира се, рошавата кафява грива, която той смяташе за коса. Когато стигна до мен му хвърлих един обиден поглед, но след това без колебание се хвърлих в прегръдките му. Е, изглежда щастието ми да го видя, надделя над гнева, но старият ми приятел нямаше да се размине без обяснение за отсъствието си. Когато ме пусна на земята, го погледнах укорително. Намръщих се, защото усещах че колкото и да бе нетипично за мен, се бях привързана към момчето и усетих че щях да бъда много разочарована, ако подозренията ми за това, че е загинал се бяха оказали верни. Възвърнах си самообладанието и го ударих с юмрук по рамото. Първо, защото не ми харесваше начина по който се чувствах около него, прекалено много се радвах когато го видя, да не говорим че бях захвърлила уменията си да се въздържам и да не показвам мислите си. Понякога бях като отворена карта пред него, а това определено не ми харесваше. И второ, имах въпроси, които чакаха отговори.
- Къде, по дяволите, беше?! – лека усмивка се появи на устните му, като това ме раздразни още повече. – Какво? Да не би да си мислиш че можеш да изчезнеш, а след това съвсем от никъде да се появиш, сякаш нищо не се е случило? Къде беше, Теодор?! – на свой ред се усмихнах, защото отлично знаех че не обичаше хората да се обръщат към него с цялото му име.

avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Сря Яну 25, 2012 11:07 am

Не беше спал последното едно денонощие от чист инат и нерви; в момента всичко му бе толкова обтегнато, че фантазията ти да е бедна. двете кървави съобщения, които му бяха оставили в последните няколко седмици най-после окончателно се бяха постарали да го сринат и в момента всичко около Теодор бе просто нарупан до пръсване стрес, който бавно го разяждаше като нискокачествена киселина. Личеше си, всичко това се отразяваше пряко върху външният му вид и не отне много на Айви да го забележи щом се изравниха един с друг. Бледа кожа, огромни сини кръгове под очите бележещи въпросното безсъние и като цяло изтерзан вид. Дрехите му бяха намачкани, като че ли се бе опитвал да спи в тях но от прекомерно въртене само ги бе превърнал в изплюти стафиди. Косата му бе вързана в опашка ниско на тила но ластика явно не го биваше, защото много кичурчета се бяха измъкнали. Въпреки всичкото това терзание, което явно не го оставяше на мира(и наистина си бе така) Тео се бе усмихнал на думите й, на нея. Не, не бе вълна спокойствие това, което го бе заляло внезапно. Не бе и надеждата всичко да се оправи и да бъде в безопасност. Просто някаква мимолетна радост от нейното присъствие и това, че наистина бе откликнала на молбата му да се видят. Защо й бе писал? Реално Тео не държеше хора около себе си и не можеше да се похвали с наличието на богата колекция от приятели. Не му трябваха, нарушаваха личната му психология и пречеха на упоритото антисоциалничене. Сега обаче наистина имаше нужда да поговори с някого за бруталните убийства, които бяха нахлули в ежедневието му като любовни послания от някого; имаше чувството, че неговото време може скоро да дойде и това никак не му допадаше. Усещаше страха да го стиска здраво за гърлото, обладал го като някакво древно зло. Може би някъде зад всичкия този мрак бе просветнала идеята да потърси някаква утеха в... нея. Винаги я бе намирал за малко по-симпатична от останалата част от обществото, макар и с много малка тоналност. Беше я отблъснал преди нещата да станат по-сериозни; макар и стриктно да бяха приятели друг път бе правил опити да им се предначертае и това не му се бе харесало. Вече не, не и след като бе изоставил предишния си живот за да се отдели от всичко и всеки и да превъзпита цялостно характера си. Може би я бе наранил? Голяма работа, тя бе силно момиче, предполагаше се, че ще се справи. Не можеше да се спре и да отдели време над това да изпитва вина. И сега не изпитваше, макар и да му се бе скарала именно на тази тема; все още се усмихваше, макар и не толкова ярко колкото първоначално го бе направил. Умората го настигаше.
- Тук, там. - измрънка той под нос, макар и думите му да излезнаха чисти и достатъчно ясни, за да ги разбере от първо слушане. - Какво значение има? Искам да ми купиш кафе и да ми говориш.
Нагло оповести желанията си така, сякаш му бе длъжна и думата му се води закон. Поне това не бе променил в себе си но в момента излезе като твърдение доста немощно и с намек, как е по-добре просто да го приеме, въпреки унижението. Притесняваше се, че са на толкова открито и все пак опустяло местенце. Неговият преследвач бе доказал, че може да стигне до него всякак, но въпреки всичко искаше да потърси утеха в наистина оживено място, където ще е пълно със свидетели.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Сря Яну 25, 2012 12:46 pm

- Не. – казах тихо и въздъхнах.Надявах се на някакво обяснение, най малкото защото се смятах за негова приятелка. Съобщението му ме бе изненадало, но не мога да кажа че не бях очаквала да ме потърси. Вгледах се в очите му, опитвайки се да разгадая мислите му. На фона на моята радост, мудното му настроение ме накара да се почувствам неловко. Предполагах че ще се зарадва повече, когато ме види, да не говорим че изглеждаше като човек, който не е спал от седмици. Е, ако трябваше да съм напълно честна, винаги съм смятала че Тео има по-особено отношение към мен. Като цяло характера му беше дръпнат, той нямаше нужда от социален живот, даваше вид на човек който се справя напълно добре сам със себе си. Но фактът че до някаква степен харесваше компанията ми, определено ми се нравеше. Усмихнах му се и докоснах леко тъмните кръгове под очите му. В очите ми можеше да види въпросите, които исках да задам, но знаех че няма да получа отговори. Не и ако не се постарая. Спуснах ръката си по лицето му, усещайки лекото бодене от брадата му. Не отмествах очите си от неговите, но съзнанието ми бе далеч оттук. Опитвах се да се съсретоточа. Имах огромното желание да надникна в миналото му. В близкото минало. Той беше застинал, сякаш ми даваше свободата да изпробвам уменията си над него. Това разбира се не бе истина, по-скоро си го въобразявах. Също като на всеки друг човек, не бях споделила с Тео за ‘дарбата’ си. Съшо така никога не я бях изпробвала над него, най-малкото защото се страхувах да не разбере, че по някакъв начин знам повече от колкото би трябвало. Но никога не е късно, затова в този момент се стараех да надникна в онова, което се бе случило, дори с цената да навлеза в личното му пространство. Не че преди бях искала позволение, нито пък планирам да искам някога. Затворих очи и усетих лекото потръпване и специфичното усещане, което понякога ми носеше огромно нещастие, но в този миг нямаше да е така, защото аз го бях призовала. Видението беше доста по-различно, което ме озадачи. Не виждах отделни спомени, напротив. Виждах Тео, или по-скоро една версия на самия него, която приличаше на онова което виждах пред себе си, сега. Но бе много по-занемарена версия на онзи Тео, когото си спомнях от преди няколко месеца. Усещах чувствата му. Стрес, страх, умора. Но не и надежда? Защо? Къде беше надеждата му? Тя вървеше ръка за ръка с страха, винаги. Липсата й ме накара да се чувствам уплашена и тъжна. Прекъснах видението. Тъгата можеше да се прочете на лицето ми и неуспешно се опитах да насоча мислите си в друга посока. Изглежда че дори желаните, предизвиканите видения могат да ми донесат нещастие. Внезапно зададох въпрос, напълно нелогичен след онова което видях, но и донякъде логичен след като той прекъсна опита ми да разбера какво се е случило с него по нормалния начин. .
- Защо ме потърси? И не смей да ми кажеш, че просто искаш да изпием по едно кафе. Не забравяй с кого говориш, аз съм по-умна отколкото смяташ.

avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Сря Яну 25, 2012 4:21 pm

Tой лекичко потръпна, когато пръстите й нежно докоснаха издайническата сънна "торбичка" под едното му око, жестът го изненада. Какво беше това? Не очакваше подобна близост толкова неочаквано и по инстинкт тялото му реагира като към дразнител- с покачване на нивото на стреса и открито раздразнение. Малката й и топла длан легна на страната му няколко секунди по-късно, затопляйки цялата половинка от лицето му, която бе взела под своя отговорност. По неясни причини това го успокои и напрежението в мускулите му спадна с няколко инча надолу,което разбира се не се водеше особено голяма промяна в статуса. Някакво подобрение, минимално подобрение- поне приемаше допира й и не бягаше от него. Ако бе послушал първоначалните си инстинкти щеше да я отблъсне, но умората явно вършеше някаква работа и забавяше като цяло поведението му. Не си падаше по такива своеволия като драматични докосвания и прочее прочее- за него сегашното не бе нищо повече от такова, плюс минус бонус точки за изненадващото натрапване, което се бе извършило. Какво наистина се опитваше да постигне Айви? До толкова се бе пренаситил с конспирации, че в момента търсеше такива в абсолютно всичко и не планираше да му отпусне края току така. Вярно, може и да имаше нещо приятно в меката й и топла кожа но това щеше да го признае само ако му извадеха цялата нервна система за основна подмяна. Очите му се впиха в нейните с особена категоричност, почти предупреждение, и Айви усети лек контрол над вдигнатата си китка, Тео бе обвил собствената си длан върху това парченце от нея и упорито го буташе в страни от себе си.
- Наистина ли отказваш? Не ми отказвай. - добре, може би звучеше малко като наркозависим ударен с тухла в момента но безсънието го правеше крайно нервен. Чакайте, това вече го бяхме споменали, нали? Общо взето всичко в момента му се въртеше през едни и същи коловози до пълно втръсване и направо му се гадеше. Причини? Отново стрес. Може би един удар с тухла би му дошъл достатъчно добре, би го излекувал временно от всичката параноя и отвратително поведение, защото по личните му критерии сегашното щеше да се измъкне от сцената с лека позлатена статуетка.
- Ако ми откажеш ще си отида и никога няма да разбереш нищо. Точка по въпроса... купи ми кафе. Говори ми, ако трябва ми говори мръсно.
Мъжът извъртя лице, оглеждайки се с притеснение. Вълчите му сетива долавяха присъствия, но те бяха далеч и съществуваха прекалено спокойно и хармонично, за да са неговият човек. В безопасност ли беше временно или го наблюдаваха в момента от място, до което не може да достигне? Обонянието му се изпълни със солидна доза от девойката застанала пред него и той сбърчи нос. Това, по причини, които не искаше да разнищва.. го караше да се разсейва.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Сря Яну 25, 2012 5:36 pm

Усетих ръката му да избутва моята ненужно грубо. Не разбирах какво го караше да се притесни от това мое действие. Цялото му тяло излъчваше напрежение, но единственото което виждах в него бе един изтерзан мъж, който отчаяно имаше нужда от контакт с човек. Защо иначе все още стоеше пред мен, а не си бе тръгнал? Искаше да ми каже какво се е случило, а по това определено си приличахме, защото и аз не бих отказала да чуя въпросната историйка. За миг се поколебах, дали да не надникна отново в съзнанието му, но се отказах от подобно начинание. Може би просто трябваше да се предам и да му купя проклетото кафе.
- Добре, нека бъде по твоя начин. – казах сериозно, но след това се усмихнах някак пренебрежително. Тео не биваше да се притеснява от мен, макар че този факт ме забавляваше. Щом едно невинно докосване го караше да се чувства неловко, то си представям смущението му ако наистина започна да му говоря мръсно, което в прочем сам пожела. Взела присърце желанието му, се замислих за подходящо заведение, от където да му купя кафето което така жадуваше. Мислех си за някое по-неизвестно място, защото с цялото това оглеждане и озъртане, което забелязах че Тео извършва, надали оживено място би било най-подходящото. Именно затова реших че, най-доброто решение бе да останем тук. Старата каменна уличка беше пуста като начало, да не говорим че сега се свечеряваше и единственото с което можеш да се разминеш тук, беше някоя бездомна котка или в най-лошия случай куче. За въпросното кафе щях да му се реванширам друг път. Въпреки че, като се замислех, може би някъде на закрито нямаше да се отрази зле на измръзналото ми тяло. Що се отнасяше до дрехи, никога не правех правилният избор. Беше средата на януари, а коженото ми яке не се справяше със задачата си да ме предпази от студа. Погледнах към Тео, чиито дрехи също не бяха страшно подходящи, но истината бе че бях прекалено заинтересувана от историята му, че да забавям чуването и с глупави разходки до прекалено оживени кафенета. Обърнах се към Тео и казах:
- Но ще възразиш ли ако оставим кафето за някой друг път? Все пак не се сещам за подходящо заведение, а и ти обещавам че ще се реванширам. Наистина.
Усмихнах му се и след като не получих отговор, се огледах за пейка на която можем да седнем. Хванах ръката му и го дръпнах към най-близката такава, като го по този начин го принудих да седне на нея. Седнах до него и се огледах за хора, следвайки примера му от преди малко. Какво го бе направило толкова параноичен? Преследваха ли го? Усетих, че все още държах ръката му и я пуснах рязко, не ми се искаше да го карам да се чувства неприятно, макар и все още да не осъзнавах объркването му. Физическият контакт плашеше ли го?
- За сметка на това ще изпълня втората част от условието ти. Ще говоря с теб. Но за целта ще се наложи и ти да поговориш малко. И ако въпросът 'къде беше' не ти се нрави, то какво ще кажеш за 'какво се случи и за какво се оглеждаш в сенките'?
avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Съб Яну 28, 2012 10:47 am

Задните му части започнаха протест в мига в който се запознаха със студената пейка. Това трябваше да й признае, беше го хванала толкова неподготвен, че дори не бе очаквал отново да осъществят контакт толкова скоро. Сега, седнал като арабски бей(чиста случайност) на своята половинка от грубата и скована от дърво обществена мебел Тео я гледаше с една особено напрегната изненада и недоверие. Тази жена... знаеше как да получи своето, нали така? Работеше го преди, работеше го и сега и шлайфайки го упорито се стремеше да си получи своето. Това поне трябваше да й признае, наистина я биваше. Реално тази част от характера й винаги го бе привличала като носител на чар но в момента не можеше да го приема позитивно. Не, не бе в нея причината, колкото и да му се искаше да я обвини за всичко. Проблемът се градеше в него, в това че стресът го караше да се страхува реално да отвори темата мъчеща го. Особено взаимодействие... искаше, а в същото време не искаше и това допълнително го напрягаше и караше да получава стомашни вълнения и засилващо се главоболие. Наистина би приел затворените четири стени на едно заведение като по-приемлива обстановка за този разговор, откритото го плашеше с покачващ се показател щом ножа опреше до кокала и времето прекарано навън се множеше със скороста на светлината. В неговия случай бе правилно да се каже, че животното само търсеше затвора си и там единствено евентуално обещаваше да намери някакъв покой. Дали Айви щеше да разбере? Надяваше се да й даде ясната идея съвсем скоро, защото иначе може би щеше да има нужда от помощ от специалист и тежки медикаменти.
Тео въздъхна, отмятайки някакъв нервен кичур коса, опитващ се да пречи на зрението му да е такова, каквото е. Само върколакът отдавна бе решил, че има проблеми с него след като двете сцени на които се бе оказал свидетел не можеше по никакъв начин да са истина. Подобни неща се случаваха само по филмите и толкова, точка по въпроса.
- Това е крайно нискокачествена работа. Разочарован съм... реално налага ли се да ме лишаваш така от невинните ми желания, скъсявайки ги с една стотна? - той все още говореше малко чуждо, малко студено, очевидно далеч от обичайните си нива на поведение в социална ситуация. Какво друго? Малкият му изолиран свят се бе оказал разтресен грубо и нищо наистина не бе такова, каквото трябваше да е.
- Като... като да отнемеш близалка от дете. Или да откажеш последно желание на осъден на екзекуция.
Последното Тео произнесе малко бавно, а очите му се стрелнаха в някаква произволна точка далеч от реалноста, фиксирайки я упорито. Беше зарязал свободната поза в която първоначално го бяха сложили да седне за да я замени с наклонен напред торс и ръце стиснали собствените му колена до синкаво-пребледняване. Не си бе сложил ръкавици и студа бавно се просмукваше в тялото му, срещайки само благоприятна територия за развитие и никаква съпротива. Мъжът изсумтя и продължи напред в подбора на думи и гласност.
- Днес обаче съвсем си се отдала на липса на такт, а? Обикновенно би ме предразположила към разговор а сега... ми отнемаш кофеина и минаваш направо на темата. зДа не би да ме наказваш за това, че те оставих на произвола на съдбата?- о, Тео я провокираше и не можеше дори да знае защо го прави. Сигурно стрес, стрес отново. И някакво желание за самоунищожение, защото не бе добра идея да се държи така с индивид от който иска някакво разбиране и може би дори помощ.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Съб Яну 28, 2012 3:49 pm

Оставих си миг, за да пресмисля думите му, но на лицето ми ясно се четеше раздразнение примесено с досада. Не разбирах глупавото му упорство и детинското настояване, да не говорим че само овърташе и пълнеше пространството с думи, които нямаха смисъл. Нещо много по-важно висеше неизказано, а той се занимаваше с ненужно заяждане и съмнение в способностите ми да комуникирам. Новата позиция на Тео ограничаваше зрителният ни контакт до никакъв и това ме принуди да го хвана за рамото и да го издърпам назад, така че да се облегне. Както се очакваше, начинанието ми бе увенчано с неуспех, но мъжът реши (по незнайни за мен причини) да не ме остави да се унижа и се облегна назад. Инстинктивно ме погледна в очите и се зачудих дали може да прочете всички чувства които сякаш се бореха за надмощие в мен. Дали можеше да открие нужната му сигурност, защото очевидно имаше проблеми да ми се довери. А не го разбирах, смятах се за възможно най-подходящият човек с когото да споделиш тайните си, все пак пазех своята поне от няколко години. Той това не го знаеше, но пък бяхме достатъчно добри приятели, че да може да потърси подкрепата ми, без да се налага да подсигурява намерението си с примери за моята лоялност. Все още гледайки го настоятелно в очите, реших да предизвикам Тео на свой ред, все пак не аз започнах словесната атака:
- Ти ме потърси, Тео. – повторих за сетен път и повиших тон несъзнателно: – Това ме навежда на мисълта, че имаш нещо да ми казваш, да не говорим че се оглеждаш и трепериш при всеки звук, точно като наплашен заек. Упрекни ме, затова че се тревожа за теб! Упрекни ме, че и малкото прекарано време с теб ми е ценно, и не искам да го пропилявам в глупави приказки за времето. Да, студено е! Да, измръзвам и почти изгубих всякаква чувственост на ръцете си, бих била много по-щастлива ако бяхме на някое сухо и топло място. Но няма значение, не е достатъчно важно, че да го обсъждам, когато виждам че отчаяно се нуждаеш да споделиш с някого онова което те мъчи.
Осъзнах, че викам и се сепнах. Бях казала прекалено много. Обърнах се в обратната посока, отчайващо съжаляваща за това че бях разкрила мислите си, но Тео ме бе раздразнил повече отколкото предполагах. Осъзнавах че това беше неговият живот, неговата история и той притежаваше пълните права над разпространението й. Осъзнавах също така, че се държах като дете, но нямаше как да върна думите си. Исках да го предизвикам, да му кажа че ако толкова не му е приятен фактът че го държа на тази пейка , че взимам последното му затворническо желание и прочие, то без да се обръщам назад ще си тръгна. Но това щеше да бъде абсолютна лъжа. Не исках да си тръгвам. Имах нуждата да не бъда отблъсната, аз не по-малко от него се нуждаех от контакт с живо, дишащо и мислещо същество. Бях забила погледа си в каменната ограда на една от къщите и несъзнателно изучавах различните линии и форми които имаше. Чаках отговора му, но той се забави, а това повиши нивата ми на притеснение до отчайващо високо ниво. Нямаше как да не се запитам какво бе по-различно от миналия път когато се видяхме? Всичко. Никога не сме имали проблеми с комуникацията, а ето – сега той не можеше да ми се довери, а аз се чувствах ужасно напрегната. Мина ми през ума за миг, че обмислях прекалено много ситуацията, но също като всяка друга жена на планетата, аз отказах да повярвам че нещо подобно можеше да ми се случи. Но дълбоко в себе си знаех, че е точно така, макар и да не бе типично за мен. Въздъхнах и прошепнах тихо, прекалено тихо, за да съм сигурна че ме е чул:
- Какъв ти е проблема?

avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Съб Яну 28, 2012 5:11 pm

Добра тактика. Част от Тео, някаква минимална и фрагментна такава, която все още притежаваше логика, похвали Айви за наличието на съобразителност и правилен подход. С това, че бе започнала да вика и да му се кара, вливайки вина за това, че й е студено и че той е абсолютен задник печелеше точки, защото мъжът до нея потрепери и се сви съвсем видимо. Той остави малко от стресираната си аура, която го държеше напомпан като огромен и наистина гротески противен надуваем вибратор да го остави и да му позволи да се отпусне. Беше като да ти занесат торта в затвора и вътре да намериш прослувутия ключ, който някоя загрижена душа след много филми и сериали е вкарала вътре. Беше нещо истинско, макар и неприятно за окото и с особено метлически вкус. Тео отклони отново очи, но това бе малко по-добър знак в момента, защото свидетелстваше, че някакъв процес на вина прави опит да се осъществи и така нататък.
За момент му се прииска да скочи във вълчата си форма. Там нещата намаляваха по сложност и всичко се опростяваще до първично поведение и желания. Нямаше ги тогава хилядите тапи, които го държаха закотвен за дъното и това си бе почти оргазмично като събитие. Изкушението бе голямо, след като щеше да го измъкне от разговора... разговора който сам бе уредил и потърсил. Красиво. Щеше му се да няма този първичен инстинкт, който да го кара да бяга от собствените си решения но в момента наистина имаше причина. Искаше му се да намери точните думи с които да й обясни през какво е преминал и какви страхове го гонят в момента но... не можеше, поне не и веднага. Реално наистина бе благодарен за това, че бе започнала да му се кара; под острите думи прозираше загриженост и Тео го усещаше заради... как да го обясни? Обонянието на вълка в него го откриваше в миризмата излъчвана от нея и толкова. Сега само омазаният с торта ключ да паснеше на ключалката и всичко щеше да започне отново да му изглежда нормално. Думи, ах, как да ги намери? Проклетниците не му обръщаха никакво внимание и му се изплъзваха през пръстите. Техни далечни братовчеди, които освен в родословен план бяха и далеч от реалната тема, която искаше да засегне, се наместваха неканени и по всичко, което до сега бе казал имаха отпечатък. Тео въздъхна и за изненада на Айви с плавно движение се изправи, почти скачайки на крака. Извъртя се, застана пред нея и.. смирено клекна. Липсваше само опашката, която нервно да размаха в опит да се извини но по някакъв начин аурата му компенсираше за това и правеше въображаема картинка. Зрителен контакт се осъществи за кратко, само няколко секунди и Теодор отново се извърна с главата си в страни... но това не бе всичко. Беше се пресегнал и ръцете на Айви, маркирани по-рано като измръзнали сега се оказаха покрити с още един чифт крайници; малко по-големи, по-груби и определено чужди. Опит да играе на печка? Да, това беше, нямаше съмнение, но реотаните бяха стари и щеше да отнеме време да се задейства като хората и да свърши работа и за двамата.
- Знам, да, аз съм идиот. - Тео прехапа долната си устна, мъчейки я за един дълъг период от време. Заради студа кожата му бе по-чувствителна от обикновенно и зъбите я пробиха, изкарвайки на яве две кървави петънца видими най-добре през увеличителни стъкла. - Голям идиот, знам. Трябва да разбереш... просто ми е трудно да говоря за това все още. Страх ме е Айви... - той за пръв път изрече името й от както се бяха срещнали и то прозвуча... странно. - Наистина ме е страх. Мисля, че ще умра.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Съб Яну 28, 2012 6:22 pm

Изстръпнах леко от грубите му, но същевременно меки и неминуемо също толкова студени, колкото и моите ръце. Движението му беше напълно неочаквано, въобще не целях да го накарам да се чувства виновен с малката си тирада, но определено крайният резултат беше задоволяващ. Не че затоплянето бе мигновено, напротив, отне ми малко време дори да усетя кожата му до своята, но чувството да имаш нечии ръце върху твоите беше някак стоплящо само за себе си. Самият жест ме стъписа, но лицето ми (което бе почервеняло от вятъра) напълно загуби цвят, когато Тео обясни страха си. Разбира се, след видението си знаех за напрежението което пазеше в себе си и за ужасът който изпитваше, а и прословутото оглеждане и съмнение във всяка сянка, което бях разпознала и с просто око. Имах своите предположения, за онова което може би го плаши, и наистина – на челно място стоеше заплахата за смърт, беше напълно логично, но да чуя гласно потвърждаване на теориите си...беше ужасяващо. За мен - напълно безлична фигура в цялата ситуация, в която Тео бе попаднал, и все пак бе напълно вледеняващо. Не можех дори да си представя как живееше той с мисълта че всеки един ден можеше да бъде последен. Усетих че стискам силно ръцете му, без да продумвам нищо, но знаех че няма подходящи думи. Не защото можех по някакъв начин да му вдъхна надежда, да му обещая че всичко ще е наред, просто защото се чувствах изключително слаба. Не трябваше аз да бъда тази, която има нужда от утеха, а се притеснявах, че в крайна сметка така ще се получи. Той ще трябва мен да успокоява, а не обратното. Именно затова си замълчах и просто се свлякох на земята до него, заставайки на колене, така че да изравня погледите ни. Увих ръцете си около врата му и се долепих плътно до тялото му. Стисках го изключително силно, но все пак оставяйки му възможност да диша, с малката надежда че ще му внуша, че всъщност аз го прегръщам, а не той мен. В този миг, единствените мисли които минаваха през ума ми бяха насочени към Гейб, към най-близкия ми приятел, когото загубих единствено от глупост и от нехаене. Тео и Гейб нямаха абсолютно нищо общо, но знаех че рано или късно губя всички на които държа. Беше егоистично, и го осъзнавах добре, отчаяно се опитвах да избегна спомените. Мразех се за това, че в мислите си равнопоставях заплахата и смъртта. Все пак едното се различаваше от другото с една изключително важна разлика – Тео все още бе до мен, в прегръдките ми, а Гейб бе отдавна заровен, отдавна забравен от човечеството. Поех си дълбоко въздух и прогоних всичко свързано със стария ми приятел. Той въобще нямаше място в този така интимен момент. Прошепнах:
- Ще бъда до теб. Зная че не мога да ти помогна, - наистина не можех. Тежах по-малко от 50 килограма, а и височината ми не бе внушителна. Понякога ходех на фитнес, но резултати по отношение на сила, не се забелязваха. – но какво друго ми остава?
Откровено съжалявах, че така упорито бях сипвала сол в раната, че настоятелно бях разпитвала за случилото се в месеците в които не го бях виждала и за това че не можех по никакъв начин да му помогна. Нямах физическата или психическата сила. Нямах никакви умения, дори не знаех той как ще се справи, макар и да беше доста по-оформен физически. Страхувах се за него, дори не исках да чувам историята, но знаех че точно това го е довело при мен. Трябваше да преглътна страха си, защото знаех че неговият е многократно по-могъщ. Добавих:
- Какво смяташ да правиш?

avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Съб Яну 28, 2012 7:31 pm

- Не знам. - ръцете му бяха намерили безопасно местоположение на кръста й, сега и двете му длани бяха легнали там. Личеше си, че се чувства малко неловко от ситуацията и не знае как точно да позиционира тялото си, за да е най-правилно и подхождащо на ситуацията. Реално много малко го бяха прегръщали и още по-липсващо той бе прегръщал; просто не сработваше за него и в миналото и сега. Беше прекалено чуждо, прекалено взискателно според собствените му мотиви и ... може би не бяха писани един за друг. Сега бе някакво сходно като идея но не изцяло; Айви бе топла, макар и тялото й да потреперваше от студа и гадния режещ вятър. Беше дребничка, това можеше да оцени и от части се притесняваше да не я нарани, беше нормално за него да не може да контролира силата си. Какво получавахме в цялостна картинка? Един мъж наполовина вълк, наполовина човек, който се притеснява от силата си, социално неспособен е за елементарни междучовешки обмени и прочее, това в момента бе най-главното. Служеше му за оправдание в главата няколко минути по-късно, когато внимателно даде знак на Айви, че е време да прекъснат прегръдката. Да, трябваше му някакво отдалечаване и създаване на разстояние след като всичко му се струваше прекалено нетипично. Сигурно от стреса съвсем бе врътнал и в момента се държеше като нормално същество разбиращо и търсещо социално контакти; колко не-Теодор Хаст бе това представа си нямате. От както бе зарязал дивашкия начин на живот антисоциален му бе станало второ име.
Тео сложи ръце на раменете й и .. я потупа, връщайки очи върху нейните. Беше присвил леко клепачи и това придаваше някаква целенасоченост към физиономията му в момента, дори сериозност, която също като "размахването на опашка" от преди малко избутваше стреса и страха на един много условен заден план. Все още видимо но.. недостатъчно. Не изцяло. Сега поне я гледаше в очите, което трябваше да служи като някакво предупреждение. За какво? Тепърва идеше реч.
И не, те не бяха странна картинка; млад мъж и млада жена коленичили един срещу друг в едносантиметровата снежна покривка на тротоара, ошамаросани от един куп смесени емоции. Слава богу временно минувачи нямаше но това пък стресираше Тео и връщаше на власт параноята. Средно положение на пълен покой нямаше.
Над тях небето взе някакво решение и парцаливи снежинки хаотично се заразмотваха из въздуха.
- Но не искам да те намесвам. Не и повече от колкото вече го направих. Искам да ми помогнеш да се измъкна от града и това е всичко, разбираш ли? Ако се вкараш във всичко това има шанс... - има шанс да умре, също като него и онези други хора. Трябваше да разбере, че нещата бяха прекалено сериозни и искрено се надяваше да прояви благоразумие... преди и двамата да са хванали пневмония.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Съб Яну 28, 2012 8:46 pm

Усещах ръцете му поставени небрежно на кръста си, но се зачудих дали постепенно щеше да спре да се притеснява от контакта с мен. Когато сложих ръката си на лицето му, той почти се изчерви, а сега съвсем нахално се бях залепила за него, вдишвайки ненатрапчивия му одеколон, а това надали му се нравеше повече отколкото онова леко докосване. След съвсем кратко усетих, че му става некомфортно и неохотно прибрах ръцете до тялото си. Беше ми някак приятно и определено по-топло в прегръдките му, да не говорим че тялото му беше като своеобразен щит срещу вятъра. Не бих го казала гласно, но можех да прекарам цяла вечер така, в тишината,без дори да усетя студа, откъсвайки се от неприятната действителност. Тео се стараеше да подбира думите си внимателно, а това ме притесняваше. Означаваше че се опитва да скрие нещо. Личеше си обаче, че измисля какво ще прави на момента. Не проумявах как е навързал нещата в ума си, те (поне както ми ги представяше) не се свързваха нито логически, нито дори по някакъв извратен начин. В краткият му план имаше толкова много пукнатини, които дори аз можех да посоча. Тео каза че не иска да ме замесва, но той отлично знаеше че това са напразно изказани желания, макар че бях сигурна че предпочита да действа сам. Надявах се да осъзнава, че дори да ме принуди със силата на най-силните си убеждения, не можеше да ме остави настрани от всичко това. Не и сега когато вече знаех.
- Има шанс да...? – повторих онова което той остави недовършено и повдигнах вежда въпросително, макар да знаех отлично какъв е краят на изречението. Може би си мислеше, че се страхувам за живота си, но този страх отдавна го бях загубила. Може би бях по-ужасена да загубя него, отколкото себе си. Все пак смъртта отдавна нямаше същото значение за мен, но бях особено чувствителна на темата с приятелите. От друга страна той призна че се страхува, макар да бях сигурна че признанието му беше съвсем моментно. Силно се съмнявах някога отново да покаже чувствата си, все пак на първо място беше мъж, тоест беше горд и предпочиташе ролята на безстрашения, да не говорим че Тео не беше от хората които се разтваряха и те оставяха да прочетеш мислите, чувствата и желанията им. Донякъде смятах че мога да го разбирам по-добре от средностатистическия човек, но на моменти тези мои представи бяха напълно разбивани. Доказателство за това беше и проваленото ми видение, никога не ми се бе явявал толкова полувинчат и неясен спомен, ако въобще това можеше да се нарече спомен. Може би се държеше на объркаността на мъжа, при цялото това напрежение и стрес, а също така и безсъние, беше нормално мислите му да не са подредени и напълно ясни. Със сигурност обаче в близкото бъдеще щях да се опитам отново да надникна в съзнанието му. След няколко секунди, въпросът ми все още висеше в пространството, не получил своя отговор, но никак не негодуващ от това, така или иначе не очаквах такъв. А и не умирах от желание да видя изражението на лицето на Тео, когато изречеше наизказаното - че има шанс да умра. В единия случай нямаше да покаже емоция, което щеше да означава че този факт не го тревожи колкото мен ме тревожеше обратното – шансът той самия да умре. Другия случай, който беше много по-малко вероятен и почти се чувствах глупаво да си го представям, беше ако чувствата му относно евентуалната ми смърт бяха огледални на моите, тоест изпитваше страх и болка. Но този вариант, беше напълно отхвърлен от възможностите, след като си припомних преди-няколко-секундните си разсъждения. И все пак, и двата варианта щяха да ме накарат да се чувствам ужасно, а това нямаше никак да разведри или дори да внесе някакво разнообразие в онова което чувствах в момента. Затова веднага запълних моментната тишина, преди да се почувства длъжен да отговори на въпроса ми, задавайки друг:
- Според скромното ми мнение, трябва да обмислиш плана си отново. Не съм в позицията си да те разубеждавам, но не мисля че да смениш града ще помогне. Те знаят ли къде си в момента?
avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Нед Фев 05, 2012 10:46 pm

Когато тя повтори думите му върколакът просто... потръпна и се опита да го прикрие. Беше неуспешно, как иначе да е? Телата им бяха прекалено близо за да може да се разграничи по толкова нелеп начин и жалкият му опит да ги разграничи, ами, отново бе пропаднал. Явно днес не беше от дните в които да е възможно да създаде граница между себе си и нея и да запази най-съкровенното за себе си, игнорирайки я напълно. Не бе момент достоен за стандартната егоистична гъзария, която бе осиновил като поведение. Лоша карма, наистина много лоша карма. Нещо в него прищрака и той затегна с няколко идеи хватката си около тялото на момичето. Не, не беше нещо тип схватка в онези популярни по телевизията нагласени битки с потни мускулестви хора, не. Не беше идиот да си играе на лешникотрошачка с нещо толкова финно- по-скоро ставаше въпрос за една малко по-уверена прегръдка, едно по-земно отвръщане на дадената прегръдка. Явно Айви бе успяла да засегне някакви фибри по правилният начин но... отново сигурно всичко бе ответна реакция от наличието на стрес в системата на Теодор. Изправени пред толкова тежки и животопроменящи ситуации и най-вече под страх за живота си всички се променяха и коренно разграничаваха поведението си от стандартните норми за цялото им съществуване. Сложна работа. Само с висше образование по психология би могло да се започне обясняване по темата но това със сигурност щеше да доведе до силно главоболие и дори мигрена при предразположените към подобни работи единици.
- Има шанс... да свършиш като тях. - Тео затвори очи, стискайки здраво клепачите си един в друг, причинявайки си лека болка. Веднага усещане като от иглички наруши мрачната светлина, която срещаха очните му ябълки оказали се покрити и почти цветни петна се разтанцуваха. За момент му се зави свят и Айви успя да го усети от това, че тялото му малко повече се отпусна на нейното. Беше като че ли й се доверяваше до толкова, че да остави за момент напрежението но не само; в цялата идея имаше умесена и тази, че евентуално въртящото се в главата му е толкова обсебващо, че сломява цялата му съпротива. Всички малки жалки опити. Картини на брутализъм, нечовешки жертвоприношения. По брой само две, но на Теодор му стигаха като за цял живот. Неговата позната от стриптиз клуба, която бе посетил само за да си вземе обратно дължимите пари; беше й заел определена сума и се бяха разбрали да направят размяна там. Втората жертва не я познаваше, но като нищо можеше да я е срещал многократно- все пак ги делеше само една стена, все пак се водеха съседи. Тео можеше да бе стоял спокойно в малкия си апартамент докато отсреща тя...
Той отново потрепери. Две жертви, две изтръгнати сърца, Две бележки, оставени за него и за никой друг от някой, който бе убеден че не иска да познава... някой, който отчаяно търсеше вниманието му и се опитваше да го очарова и сплаши, зависи от психическата нагласа. Беше като да има ухажор, но по всички прецеденти защо това не трябва да се случва и да е така. Като нищо чудовищните гледки за него за този анонимен убиец се водеха просто малки шедьоври на изкуството. Що за чудовище би изтръгвало сърца? От полицията знаеше, че става въпрос за сериен насилник и случаите не бяха малко на брой. Не една жертва се бе изгубила завинаги от жалкото си земно съществуване заради нечия проста прищявка и първична необходимост.
- Моля те, по-добре ще е да ме послушаш. Дори не знам какво е по петите ми, дали е само едно или са няколко. - тук лъжеше, беше убеден че става въпрос за един единствен индивид. Беше по-добре да я сплаши и по този начин отблъсне. Беше по-леко сега , когато говореше за това и можеше да се отпусне но напълно глупаво. Като пълен идиот я бе изложил на опасност и ... ако Той гледаше? Щеше да види колко близки изглеждат от страни, като нищо можеше да си направи грешният извод. Можеше ли да е толкова глупав? Тео понечи да се отскубне от прегръдката но топлината го задържа, обсебващо приятният аромат на Айви все още го държеше като някаква упойка. Да имаш толкова остро обоняние не бе никакъв плюс.
- Най-добре е да ми помогнеш и след това да забравиш за мен изцяло. - той изхриптя, опитвайки се да звучи уверено.


off: Пълна баничка с боза ;x
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Heartbreaker on Чет Фев 09, 2012 8:19 pm

Off: Не ми обръщайте внимание... аз просто съм един сериен убиец, който ви наблюдава в тъмното. ;D

"Чакай малко... дойде да се видиш с нея? Получаваш заплаха и отиваш да се видиш с нея??? Какво ти има?! Какво изобщо виждаш в нея? Ъргх... трябваше да мина да си купя още 1 кутия цигари."
Нервничеше the Heartbreaker-а, докато Тео хленчеше на момичето, колко му е опасен живота. Гледаше ги отдалеч, но можеше да ги различава кое какво е. Имаше перфектно зрение, все пак е на половина ангел и си има повече предимства от един обикновен човек. Като нея. Примерно тя... личеше си, че е обикновен човек. Какво пък намира в нея? Той още не разбираше.
"Нищо... после ще разбера. Когато му изкарам органите един по един и взема сърцето му като награда (оууу <3 като за Свети Валентин)."
avatar
Heartbreaker

Вид: : Нефилим
Име: : Кристофър Паркър
Възраст: : 27
Дарба: : Хипноза
Брой мнения : 21
Join date : 29.11.2011
Age : 25
Местожителство : София

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Ivy Evine on Пон Фев 13, 2012 7:15 pm

Тео ме прегърна отново, този път далеч по-уверено и определено притеснението му от близостта ни не беше толкова осезаемо. Позицията в която бяхме беше далеч от удобна, но топлината на тялото му компенсираше за малките камъчета, забити в коленете ни. Бях облегнала глава на гърдите му, защото височината ми не позволяваше друго разположение, и слушах ритмичното и забързано биене на сърцето му. Звукът беше някак успокояващ и унасящ. Разбира се, забелязах не-типичната честота на ударите, но предположих че се дължи на нервността му. Въпреки някак интимния момент, бях напълно сигурна, че очите му се движат по сенките, търсещи някакъв признак, че нещо не е наред, някакво безмълвно предупреждение за опасност. Тръпки ме побиваха при мисълта, че всеки миг можеше немислимото да се случи. Или може би не немислимото, а незнайното. Защото опитите ми да разбера ситуацията бяха увенчани с неуспех, а несвързаните изречения на Тео не изясняваха мъглата около ужасът и страхът които ясно бях разпознала. Какво се случваше с него, кой и най-вече защо го преследваше? Отказах се да разгадавам и да си играя на догадки, може би просто трябваше да преподолея любопитството си и да направя онова което той бе поискал. Все пак аз не бях замесена и вероятно най-добре щеше да е ако не знаех нищо, да не говорим че досега заплахата над моята особа не беше реално съществуваща, поне не беше толкова реална колкото Тео се опитваше да я опише. Предполагах че той имаше своите причини, но от моя гледна точка ножът не бе опрял до кокала и все още се приемах като страничен наблюдател. Това че той беше в смъртна опасност ме плашеше, ужасяваше и напълно разтърси самоконтрола ми, но ако успеех да съхраня всичко в себе си, както бях тренирала и усъвършенствала през годините, може би щях да се размина без сериозни психически разтърсвания. Чувствах се виновна, за първи път от доста време, за това че мислех предимно за себе си, но по дяволите студът и вятърът не проясняваха мислите ми, а и доста емоции бяха преминали през иначе нехаещото ми сърце. Неочаквано остро бях реагирала на онова което Тео ми каза, не знаех че държа толкова много на него...мога дори честно да призная, че не харесвам такова човешко привързване. Вероятно си търсех оправдание, но за природата на хората беше типичен егоизма, все пак всеки търсеше свой начин да се предпази, а аз трябваше да се предпазя от чувствата си. Не биваше да му показвам, колко много ме е заболяло от думите му. Защото мисълта да го забравя напълно ми се струваше нелепа, а той точно това искаше от мен. Не бях осъзнала колко скъп ми беше той...но може би клишираната фраза, че не оценяваш хората преди да ги загубиш (или преди смъртна опасност да надвисне над красивите им, но наивни глави) е вярна. Знаех със сигурност, че Тео няма очаквания от мен, надали ме бе потърсил за съчувствие или за да види болка в очите ми, вероятно за въпросната задача имаше предостатъчен брой момичета, които биха наводнили улицата със сълзите си. И неочаквано за мен, бях готова да се превърна в една от тях, но това нямаше да му помогне, а ролята ми в цялата история беше единствено да му съдействам и вероятно да го измъкна от града, макар че планът все още ми се струваше глупав. Ако безликият преследвач можеше да го открие тук, то колко щяха да му попречат няколко километра? Аз не бях достатъчно способна, че Тео да остане незабелязан, напускайки Нортфорд. Но може би бях способна да му помогна по друг начин, начин за който той не би се сетил. Защото никога не му бях споделяла за дарбата си. Без желание се отскубнах от прегръдката му и се изправих, като той ме последва. Залюлях се, защото краката ми бяха изтръпнали от начина по който седяхме, но бързо възвърнах равновесието си. Отново, някак вече по навик, хванах ръката му и се приближих, така че той да чува гласът ми, без да се налага да повишавам тон, заради вятъра. Въздъхнах и казах:
- Добре, ще ти помогна. Кажи ми какво да направя и ще го направя, стига да ми обещаеш че ще запазиш сърцето си биещо и хубавата си глава на раменете, функционираща. Освен това мисля че мога да ти помогна и по малко по-различен начин. Но не съм съвсем сигурна, че ще се получи. Никога досега не съм успявала...за миналото е ставало, но не и за бъдещето. А на нас миналото няма да ни свърши работа..- внезапно спрях, защото усетих че размишлявам на глас. Макар че това нямаше да е от голямо значение, предвид факта че възнамерявах да му кажа най-добре пазената си тайна. Усмихнах се и добавих: - Не искам да ти давам някаква надежда, но все пак нищо не ни коства да опитаме, нали?

off: а сега всички запетайки да отидат по местата си..;дд
avatar
Ivy Evine

Вид: : човек
Име: : Айви Евин
Възраст: : 23
Дарба: : видения/пророчество
Брой мнения : 27
Join date : 23.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Theo on Съб Фев 18, 2012 9:31 pm

Неговите колена също бяха омекнали, какво си мислите? Никой не е съвършен и в крайна сметка всички имат острата нужда да оставят крайниците им да са правилно оросени, за да функционира всичко така, както е било създадено да го прави. Природни закони, не друго. Тео почувства леката трупка на студа от това, че чуждата топлина го бе оставила да се оправя сам с отоплението. Единствено ръката му запази спомен за отминалото и това се дължеше на по-малката и по-нежна такава сложена в нея, стискаща го лекичко. Този контакт бе особено земен и го караше да чувства земята под краката си малко по-солидна. Почти имаше силата да намали стреса, да овладее паниката и да го застави да мисли малко по-рационално. Мъжът плъзна уморените си очи по лицето на Айви, търсейки някакво обяснение. Какво имаше в предвид с думите си? Малко го бяха объркали и в момента бе като едро за годините си дете, което не знае къде се намира. В кашата присъстваше и невъзможността да отреагира и да извади някакво логично поведение, липсваха създадени навици. Това правеха променящите живота обрати- обръщаха всичко, точно както се предполагаше от названието им.
Около тях застудяваше все повече и ако не направеха нещо по въпроса като нищо щяха да свършат с много сериозни настинки, може би дори и пневмония. Колкото и особени същества да бяха все някакви елементи от тях имитираха хората и това им даваше някакъв процент възможност да прихващат... грип. Звучеше налудничаво, но идеята я имаше макар и никой да не я бе докарал до реално доказана такава. Трябваше ли те да са първите ентусиасти, които да доказват неината истинност/неистинност? Над тях небето се канеше да поднесе още една буря с много обилни снежни парцали- първата партида вече се приближаваше до земната повърхност в нещо като хаотичен танц, който бе лишен от всякаква грация и хармония. Бяха прекалено самостойни за да се приемат като нещо обединено и хаосът, който представляваха разсейваше окото.
- Не съм сигурен, че знам какво точно ми предлагаш. - Тео захапа нервно долната си устна, предъвквайки я неколкократно, преди да я пусне. От студа кожата му наистина бе станала чувствителна и мимиката се бе оказала грешка. Защипа го, явно бе успял да си направи минималистична раничка- поредната, напоследък все на това му вървеше да му се незнае- и той несъзнателно стисна малко по-силно ръката, която държеше. Обикновенно избягваше толкова дълготрайни контакти с друго същество но сега бе някак малко по-различно, след като всичките му опити за протест бяха останали нечути. Можеше само да размахва знамето си като победена нация и да гледа с едновременно завист и ненавист победителя. Айви временно бе спечелила това състезание, но умората на Тео й бе върл подръжник и на това се дължеше всичко.
- Но да кажем, че е нещо, което ще ми помогне. - мъжът направи опит за усмивка, но почти немощния му тон и вялата аура провалиха с гръм и трясък начинанието. Възпроизведе въздишка и облак пара разми за момент долната половина на лицето му. Температурите падаха наистина скоропостижно и нямаше да е зле да се погрижат най-сетне за себе си и да не свършат ноща като стилизирани ледници. - Какво ще кажеш първо да ми купиш онова кафе? Замръзвам и съм на мнението, че важи и за теб.
Повдигна лекичко ръката, която все още държеше по неясни причини и я размаха лекичко между тях, опитвайки се да я използва като някакво доказателство. Наистина, крайникът беше малко преди посиняване и личната му телесна топлина не се оказваше никаква помощ. Ако почнеха да падат пръсти нямаше да е негова вината, беше намекнал, че иска смяна на местоположението още в началото на разговора. Тръпки го побиваха от празната улица и все още не можеше да се отърси от идеята, че го наблюдават. Беше натрапчиво, почти налудничаво, но не го оставяше. Надяваше се поне да не е доживотна травма... но в момента в който го помислеше в мислите му изникваха двете убийства и стомахът му се преобръщаше.
avatar
Theo

Вид: : Върколак.
Име: : Теодор Уилям Хаст.
Възраст: : 31.
Дарба: : Turns into a big wolf.
Семейство: : Вече няма;
Брой мнения : 48
Join date : 20.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кривата каменна улица

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите