Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Нортфорд || Преди 4 месеца.

Предишната тема Следващата тема Go down

Нортфорд || Преди 4 месеца.

Писане by domino. on Сря Дек 28, 2011 4:29 pm

Дълго време единствено хъркането огласяше помещението, обхванато от заразите "прах" и "димна завеса". На всяка една свободна повърхност се виждаха забравени от бога чаши с кафе, пластмасови кутии от доставена храна и за да бъде добре уплътнена тази модернистична китайска стена всичко между гореизброените представители на нови биомикрологични екосистеми бе запълнено с папки и хартия. Вероятно всичкото бяха важни документи, ако се загледаш достатъчно остро бе напълно възможно да достигнеш до различаването на печати, подписи и имена... но ентусиасти нямаше и дори хъркащите отдавна се бяха отказали от сложно участие в цялата история. Самата им занимавка с всичко ги бе изтощила, цедейки всяка една енергия от тях до последната капка. Дори реално не бяха разбрали кога са вдигнали белият флаг, защото сънят ги бе споходил неусетно, удряйки ги подло в слепоочието. И мъжът и жената... се бяха проснали тежко върху дървените си бюра, подлагайки си главица и лакти върху още купчини от важните документи, мастилото в които в момента третираха солидно със слюнка. На места щяха да се получат прекрасни ефекти, които трайно биха ограничили информацията от това да е достъпна. Случваше се. Веднъж месечно живееха по този начин и по някакъв начин колкото и тежко да изглеждаше положението всичко беше... под контрол. И щеше да остане така, освен ако някоя купчина съдебна "литература" не се стовареше върху сяща фигура погубвайки я завинаги под своята лавинна пагубност или пък от някоя кофа пиле в сладко кисел сос и изхвърчеше прясно мутирала екосистема, развила се до размерите на малка годзилка. Това би завършило зле, щяха да им го удържат от заплата под предлог, че е проява на служебна немарливост; шефът им редовно орязваше това, онова от месечните чекове и в същото време дори не държеше да слуша мрънканици на темата. От негова гледна точка бе истинско чудо, че въобще им плаща, след като... ами, нали се сещате, почти не вършат никаква работа. Това, че разрешаваха случаи не значеше нищо, идиотите постоянно гафеха повече, от колкото вършеха добрини на обществото и по неясни причини сееха огромна разруха след себе си. Най-добре бе да се държат с по-ниска заплата а всички спестени пари да се харчат за... подкупи, обезщетения и прочее опасни и хищни животни.
Хъркането продължаваше. И мъжът и жената бяха трупове и Колъм се чудеше кой точно е най-гадният начин да ги събуди. Всеки път сменяше средството и се стараеше да е от запомнящо се на още по-запомнящо се, но в момента бе кът откъм идеи. Виновна бе милата му съпруга, това провинциално чудовище, което от раждането на внучката им се бе подлудило на тема "да бъда перфектната баба". Добре, хлапето си бе очарователно и прочее но да ходи на всичките тези прощапулници, говорилки, кръщения и кой знае какво още му лазеше по нервите, след като го излагаха на непрестанно облъчване от страна на всякакви безполезни женски същества. Мразеше точно определеното дуднене съпътстващо клюкарещи и много доволни от това като факт женици на всякакви възрасти, имаше нещо, което го караше да мисли за... сборище на гъски, смесени с пуйка-две. Надяваше се внучка му да не порасне такава а да е малко повече като Домино, която въпреки женското си начало бе най-подозрително мъжки държащата се дама, която познаваше. Макар и да имаше лошо отношение към нея, привидно, я харесваше особено много и не можеше да спори, че двамата с Виктор са перфектен екип. Като техен шеф Колъм оценяваше талантите им въпреки очевидната им безполезност. В един по-добър свят те нямаше да му излизат толкова скъпо и той нямаше да има причина да се опитва да ги държи изскъсо. До тогава имаше правото да гаднее както и колкото душа му отпуснеше и не му дремеше колко и кой точно ще се оплаква след това. Може би по тази причина в момента щеше да повтори стар но все пак личен фаворит- любимият му номер за събуждане бе това, не друго. Двете кофи бяха пълни почти до горе, но понеже не бяха особено събирателни по литри Колъм имаше чувството, че няма да е достатъчно шоково. Не бе намерил големите бидони от миналото "приключение" и вътрешно го бе малко яд. Имаше чувството, че в момента върши само наполовина работата, която трябваше да зависи от него и искрено се дразнеше. Карай да върви, щеше да повтори до няколко месеца същото и тогава можеше да го направи наистина реалистично гадно.
Сериозният мъж на средна възраст вдигна безшумно едната кофа и се придвижи напред, ловко проправяйки си път до едното бюро. Остави я там до повалената рошава червена косица и повтори същата операция с другото съдче и бюрце. От страни сериозната му физиономия бе едновременно плашеща и нелепа, понеже като цяло Илайджа Колъм бе последният човек, който можеш да очаква да пакости на някакви същества почти на неговите години. Със загаснала наполовина цигара в уста и белег прорязващ вертикално цялата дясна половина на лицето му приличаше повече на бивш военен(какъвто беше) и опасна гадинка(отново факт) която в момента е близка и с полицията и с мафията(лични приятели му бяха и двете партии, работеше и за двете страни стига да е почти легално). Свидетели в момента нямаше, но и да се появяха щяха да подпиша документ за спазване на мълчание; реално кучетата на Колъм, Виктор и Домино, бяха детективи с мътно минало и неясно бъдеще. Това ги правеше перфектни работливи пчелички и нежелана компания във всеки бардак, където се събират отрепки.Бяха вкарали наистина голямо количество бандити зад решетките, част от тях се водеха лични бивши много близки приятели на Виктор, което само говореше за себе си. Колъм си ги обичаше по своему. Наистина си ги обичаше. И обичаше и да им излива вода върху спящите главици, което със замах внезапно се бе оказало реалност.
Жената не помръдна, чу се само цинична думичка някъде изпод рошавата червена коса(а трябваше да е черна, но явно стресът си играеше ролята); нейният колега обаче подскочи на място, преди да падне назад и да събори върху себе си кофа почти изядени крилца от KFC.
- Ставайте, лешпери такива.
- Майната ти, Колъм.
- Да го духаш, Бейл. Размърдай си крехкото задниче и се захващай да работиш.
- белязаният мъж почти излая своите заповеди, гласът му бе просто пълзящ от самодоволство.
- Това нещо нормално ли е да е толкова зелено? - Виктор бе успял да преодолее леко първоначалният шок и в момента с отвращение държеше наядено крилце с два пръста, отдалечил го на доста сигурно пространство от себе си. Изглеждаше меко казано отвратен, но това за него бе нещо абсолютно нормално като състояние на духа. Мъжът имаше и такива моменти и всички подозираха тайно, че те са плод на ранно разглезване и много богата обстановка. От къде бе наистина, кои бяха родителите му... това все се водеха въпроси на които никой не можеше да отговори. Виктор не искаше, шпионите и информатори на Колъм пък дори не бяха достигнали до ситуация в която да са близко до някакво познание по темата.
- Бъди мъж, задник такъв, това си е твое наказание заради проклетите боклуци, с които се тъпчете по цял ден.
- Не всички можем да водим здравословна диета на..
- Домино най-после се надигна и сенките под големите й бадемови очи бяха изумителни и морави, малко напомняха на много скъп филмов грим за зомбита.
-...цигари и бърбън. - Вик метна бившото пиле в страни, оставяйки го много ловко да падне в паничка със секунден-рамен, който явно бе направил преди да заспи но сега всичко в него изглеждаше толкова гадно, че нямаше никакво намерение да се пробва да го яде.
- Смятам да живея вечно и това е ши*аната рецепта, така че тихо. Приведете се малко в ред, ще имаме гости. - Илайджа се изсмя и с тежки крачки подхождащи повече на казачок се изнесе от помещението, отивайки в съседното. Там бе неговият офис, където същата димна завеса управляваше но бе къде къде по-чисто и представително.
avatar
domino.

Вид: : Човек с дарба.
Име: : Домино Бейл.
Възраст: : 39.
Дарба: : По желание може да се превръща в лисица; изострено обоняние.
Брой мнения : 12
Join date : 16.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Нортфорд || Преди 4 месеца.

Писане by Damien Lennox on Пет Дек 30, 2011 4:34 pm

Деймиън трудно се отърсваше от старите навици, а още по-трудно бе да загърбиш онези, които толкова дълго са ти били наливани в главата като с фуния. Или пък бяха породени? Честно казано дори той самият не можеше да си обясни това странно явление или каквото бе там, но и не се налагаше... Станалото станало. Вече бе факт. Още от самия разговор с водещия групата от изследователи и иначе казано разследващи... Дем мразеше думата шеф, затова и я избягваше. Прекалено много лошо спомени изникваха в главата му като неканени гости или буквално като гъби след дъжд, но не онези малките като по детските филмчета, а онези масивни... Гъбища, които не намираха достатъчно място за себе си в съзнанието му и избутваха всичко назад, предвръщайки го в нещо негодно и абсолютно забранено за момента. Буквално бяха гладни за слава и внимание, така че се бореха всячески да си го спечелят... Беше по-зле дори от това да те оберат и опитат да те убият. И с неговото развинтено въображение вечно се избягваше от главната тема на разговора.. Направо да се учуди човек що за някакво подобие на разузнавателна агенция или вид отделението на полицията би заложило на неговата помощ, но пък нали никой не знаеше, че може да е чак такава блейка... Е, в повечето случаи умееше да се владее. Вършеше работата съвестно, както бе правил винаги, но, за Бога, какво друго може да се очаква от човек, който през свободното си време използва силите си за лично забавление?
И така в цялата си прелест, все още премислящ презрителното държание на ръководителя на отдела, Деймиън вървеше към своята крайна цел... Да, тук определено преди не му бе стъпвал крака. Идвайки в Нортфорд бе останал с впечатлението, че след като е монархия, тук ще има по-малко тясни улички, с които да се сблъскаш и определено ще има нещо ренесансово, красиво, а какво заварваше? Еми.. Всичко, което не очакваше да види. А на всичкото отгоре и имаше убийства. Някой ще го нарекат случаи за разследване, други - мистериозни катастрофи, трети – проклятието на деня, но Ленъкс бе далеч над тези неща и обичаше да нарича нещата с реалните им имена. Естествено, в това нямаше нищо лошо. И така... Сред тъмните, тухлени стени и незнайно откъде капещата вода се намираше Дем. Почти целият в черно, след като бе прекарал час и половина в избор на подходящите дрехи. Принципно не се касаеше толкова от вида си, защото за самовлюбена в дадени моменти като него бе нещо обичайно да се хареса дори в тоалет от чувал за картофи в стил „а ла Лейди Гага”, но уви сега отчаяно искаше да направи добро впечатление... И какво впечатление само се надяваше да направи, след като никой не го познаваше, вероятно никой нямаше да се трогне от вниманието, което бе обърнал за доброто си представяне сред новата групичка, в която се предполагаше да се мотае, и съвсем сигурно – всичкия труд щеше да отиде по дяволите накрая. Добре, добре... Не бе времето за черни мисли. Трябваше поне малко позитивизъм в цялата тази картина. Негови корени Деймиън откри в малкото листче стар вестник, което се криеше някъде из джобовете му. Според датата бе от 12 август тази година. Старо, доста старо. Дем дори не очакваше да открие такава антика из жалкото подобие на свой дом, след като познаваше чистофайническата си мания, граничеща с истерията на онзи прословут детектив Монк, с чиято компания от картонена кутия в хола си споделяще всяка сряда вечер, но не и тази. Сега беше сред студа, а и бе хубаво, че нямаше представа какво изпуска, защото точно тази седмицата телевизията бе решила да си даде почивка и малко по малко бе разнообразила предванията си и обичания Монк вече не бе сред живите. Поне не и до новата година, когато се очакваше мащабно завръщане, както твърдяха по рекламите, които Ленъкс все още бе не забелязал. Имаше време. И това щеше да се случи.
В един момент той вече губеше надеждата, че на прав път, защото всяка улица се отдалечаваше от търсеното име. Онова дълго време, в който Дем бе изгубил по ровене из различни енциклопедии и прочие, беше загнездило издирването на логика в подредбата на улици. Та сега както различните думи бяха подредени по азбучен ред в онези книги, така и той се надяваше да са подредени улиците. И преди да решите, че този човек наистина бе изгубил целия си разсъдък, то бъдете сигурни, че Дем бе виждал улици, наредени по този начин. Естествено, бе съвпадение, но бе достатъчно, за да пробуди тази мания у него.
И най-накрая забеляза единствената светеща сграда. Единствената в радиус от поне метър. Беше като спасителна лодка за удавник. Деймиън усети как забърза крачка сякаш виждаше край на студа отвън в светещата сграда. Още с влизането забеляза две опции, тоест две врати. Едната видимо водеше до задимено помещение, което накара Дем да си помисли, че именно тук бе събран целия калъбалък. Почука два пъти по масивното дърво, но сякаш никой не чу и той сам се самопокани. Открехна врата и плътния цигарен дим го връхлетя. Очевидно стени бяха тесни за цялото му съдържание в стаята. Някъде сред тази завеса чу различни звуци, напомнящи за човешко същество, но определено не принадлежащи на него. Грухтене, пуфтене, мърморене. След това димната завеса се разсея и към младия мъж приближи някой. Някой, който очевидно очакваше някой друг да е нарушил спокойствието му. Притъмнелите му от досада очи буквално светнаха и благо подканваха да го последва. Ясно... Бе сбъркал дватате. Това трябваше да е "шефа". Онзи, с който бе говорил преди часове. Е, може да бъде по-зле. Например да отнесе някоя дълга и тегава реч, но просто го заведоха в другата стая. В мълчание. Буквално бе избутан в тясното кабинетче, в което цареше хаос, и оставен сред двама непознати. Сега бе моментът да се запита защо ли въобще се бе забъркал в тази каша? Нима беше единствения с някакъв психологичен опит из околията? Все едно, нямаше смисъл от мисли като тези. Твърде късно бе да се отрече от всичко без да жертва живота си, така че просто трябваше да следва инструкциите, докато не се намери удобен момент, че да се измъкне. Погледът му падна върху купчините прашни... неща. Деймиън просто не можеше да опише всичко, което се побираше на това място, но предвид заниманието на двамата, работещи тук, очакваше да е малко по-подредено. След това погледна към новите си "колеги". Червенокоска с напълно сериозно изражение и сякаш в нея липсваше онова женско чувство, защото в противен случай досега щеше да е изгубила ума си покрай тази бъркотия. Другият мъж в стаята Дем удостои с много малко внимание. Не откри нещо необичайно в него, затова и той не задържа интереса му. И сега някой трябваше да каже нещо... Дали да бъде Ленъкс, или другите вече бяха подготвили мислите си? Русокосият не бе просветен в цялата операция, така че запази мълчание. Не му трябваше да казва нещо глупаво още в началото, така че просто продължи да изследва помещението с поглед.
avatar
Damien Lennox

Вид: : Неясен;; Човек-химера или пророк, а може би и двете.
Име: : Деймиън Амарант Ленъкс
Възраст: : 23
Дарба: : Осъществява връзката между минало, настояще и бъдеще
Брой мнения : 5
Join date : 01.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите