Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Нортфорд, преди седмица

Предишната тема Следващата тема Go down

Нортфорд, преди седмица

Писане by Клеър Коул on Сря Дек 28, 2011 6:45 pm

През току-що измития прозорец можеха да се видят купищата сняг по покривите на съседните сгради, върху колите, по улиците, там, където преди имаше градинки. Всичко беше замръзнало, придавайки един много привлекателен вид на зимния ден, носейки настроение, което от много се свързваше с идващата Коледа. Блещукащи лампички бяха закачени от единия край на града до другия, тук-там се виждаха и украси по магазините. А някъде там някъде отсреща бялата мъгла бе потулила една част от града. Виждаха се само лампичките, които отразяваха светлинките си толкова ярко, че едва ли и самолет би ги пропуснал. Прозорецът отново беше напръскан с препарат при което светлината на близката лампа се видя по-голяма и сияйна от обикновено. Парцалът мина отгоре и разпръсналият се цвят се превърна в малка точка на големия сив стълб. Клеър се сети за сутрешните снежинки, които бяха залепнали за стъклата на автобуса. Бяха толкова красиви и ясни! Чудеше се дали и на този прозорец е възможно да станат такива. Едва ли с такава ясно очертана форма, но подобни... Щеше да разбере на сутринта.
Днес най-накрая се беше пренесла в новия си, собствен апартамент. Не беше кой знае колко, но като за начало ставаше. На няколко пъти й мина през ума примамващата книга за „Али Баба и четиридесетте разбойника”. Толкова много злато... но отново, както ставаше в последно време, думите лична изгода я възпряха. Защо го имаше това проклето правила?! Какво са някакви си там 5-6 хиляди кюлчета злато, рубини, златни огърлици, пръстени, статуи и... уф, несправедлив е живота! Да можеш, а в същото време и да не можеш... просто нямаше смисъл.
Апартаментът беше хубав. Състоеше се от две средно големи стаи, от които едната бе свързана хол и кухня, а другата – спалня. Имаше малко коридорче и за нейна изненада – много прозорци. Тъй като си нямаше много работа, или поне не искаше да си намира такава все още, реши да изчисти прозорците. Сега беше най-хубавата част от годината, а именно зимата. И ако сега не се виждаше тази прелестна гледка, то кога? А и не беше кой знае какво. Там препарат, тук повече вода и готово! Или поне така си мислеше докато не започна. Прозорците не се оказаха 4-5 и й отне значително повече време, отколкото се надяваше.
Когато най-сетне свърши и с последния, хвърли парцала настрани и се усмихна доволна на стъклото, на това, как то блестеше след водата, както и на веселите лампички отвън. Искаше й се да украси и вътре, но затова трябваше да почисти и останалата част от къщата, а това беше... хм, така де, може би друг път.
Напълно унесена в мислите си, тя грабва черното палто от закачалката на коридора и излезна. Почивката беше винаги добре дошла. Дори да е само пресичане на тротоара за кафе и някакъв плод, и обратно. Улиците бяха заледени, което я забавяше с още поне 10-15 минути. Имаше ужасния навик или по-скоро лош късмет да пада на леда. Понякога това се случваше по три-четири пъти на ден. Нямаше значение, наистина. Но тази зима може би щеше да бъде изключение. Цели 3 дни без последствия от леда! Това трябваше да се отбележи. А и да не забравяме...
Не се усети как точно стана, но когато отвори очи вече беше на земята, а кафето... е, него го нямаше. А портокалът се беше търкулнал надолу по улицата. Супер! Сега трябваше и на гоненица да си играе! Ако носеше поне някаква найлонова торбичка щеше да й бъде по-лесно. Но сега се надяваше да запази палтото цяло и се отказа от идеята за пързаляне. Забърза темпо въпреки леда и... ето, да, там беше.
Още малко. Почти го стигаше.
Бързай, Клеър. Толкова е близо!
Само още малко.
И... спря се до нечий обувки. Тя се принуди да спре, което уверявам ви, не беше толкова лесно, колкото звучи, но по някаква случайност, този път не падна и не се удари в нещо. „Много късмет не е на добре” казваха другите и да, сигурно бяха прави.
С облекчение погледна към лицето на човека, който беше спасил немирния портокал.

avatar
Клеър Коул

Вид: : Човек с дарба
Име: : Клеър Коул
Възраст: : 19
Дарба: : Може да изважда неща и хора от книги, както и да ги вкарва в такива
Брой мнения : 14
Join date : 22.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Нортфорд, преди седмица

Писане by Yukio on Сря Дек 28, 2011 8:09 pm

Мразеше самолети само толкова, колкото мразеше летища. Толкова много хора на едно място устремени да следват собствената си траектория... и всичките знаеха кои са, къде отиват, какво ще правят там. Това като реализация го караше да се чувства изключително самотен и безполезен; със спомени, датиращи само от преди една година, с куп лица, които трябваше да познава и които сами го твърдяха а за него не значеха нищо и най-вече... гушнал до гърдите си вече безполезния билет за първото място, самолетът за които се води отлитащ веднага. Къде по дяволите бе Нортфорд на картата? Имаше чувството, че се е пъхнал в първият магически дрешник изпречил му се и в момента съзерцава с недоумение своята Нарния. Наскоро бе взел под наем дисков носител с първият филм от поредицата и не знаеше дали е очарован или не. И там бе започнало по този начин- хлапетата внезапно се бяха озовали насред зимното нищо. Неговото безусловно Някъде обаче бе оживено и тълпите излюпили се от последните кацнали самолети си проправяха борбено път напред. До толкова тяхното желание бе обсебващо, че сам се бе поддал и оживлението го бе захранило до степен в която да се озове пред огромната въртяща се врата, на крачки от реалното стъпване на територията наречена "Нортфорд". Какво бе това място? Изглеждаше му прекалено подтискащо и виновник не бе проклетия студ бавно просмукващ се в костната му система. Юкио не бе облечен леко- имаше си по малко от пуловер, по малко от дебел панталон, дори бе сложил някакви зимни кецове и с вталеното си вълнено зимно палто в английско червено мязаше на някаква рок звезда. Изтощените му черни очи бяха скрити зад много солидно затъмнени стъкла обединяващи се заедно в някакъв футуристичен чифт слънчеви очила. Определено лош избор за подобно време но през мрака на защитата всичко изглеждаше малко по-еднообразно и не толкова ярко. В противен случай в момента щеше да мрънка, че снегът му идва в повече след като не е могъл да мигне повече от денонощие на борда на самолета. Желанието му да спи и да наваксва с каквито там безсъния се бе борил в годините, които не помнеше, умираха изправени пред огромното крилато механично зло. И понеже имаше нужда от почивката си, беше почти наркотично пристрастен към нея, дори след няколкото големи и сиви хапа не бе намерил покой. Подозираше какви гигантски сенки ще има под очите си- иронично оприличавайки се на класически граф Дракула. По-добре бе излъчването на рок звезда, мина през главата му и това затвърди, че по никакъв начин не трябва да сваля очилата. Може и да изглеждаше подозрително и дори почти като слепец но поне нямаше да се показва като блед и нефелен младеж. Стюардесите му бяха достатъчни с досадните им опити за флирт дори и когато им бе показал, че очевидно не се интересува. Добре де, помощник пилотът също се бе опитал да направи не един намек но в неговият случай наистина се бе оказало притеснително като инициатива. Стигаше му нещата, които Люк и Ли му бяха казали за отношенията им в миналото; някак си не се представяше в образ в който ще харесва представители на същия пол като неговия и цялата идея го притесняваше. Още преди месеци се бе отказал да мисли за сексуалността си и кротко бягаше от нея каквото и да му костваше. Не чувстваше необходимост, нямаше никаква тръпка в него, която да желае подобен аспект в социална среда и така май бе най-добре за всички. Надяваше се рано или късно всички да се откажат да го оглеждат като някаква много скъпа стока. Нима преди се бе радвал на подобно внимание? Да, бяха му обяснили поне това- как когато влезне в заведение всички очи се приковават в него и това му доставя някакво невероятно удоволствие. Глупости. "Доставя" но в минало време- сега му призляваше и може би започваше да развива крайна антисоциалност заради нежеланието си да е на публични места. Дори сега, когато се пречкаше на всички с малкият си сак, застанал пред въртящата се врата, забързаните минувачи му хвърляха по един добре премерен поглед ако се окажеха прекалено близо... което бе неизбежно от където и да погледнеш ситуацията. Можеше само да въздиша и гледа злобно снега навън изпод черните си очила. Време бе да се жертва и да потъне в тази дразнеща "Нарния"- сам си го бе избрал, сам щеше да си го сърба. В момента стомахът му се обръщаше и алчно напомняше за своите нужди- все още му бе трудно да разбира желанията си, за това не можеше да е сигурен дали става въпрос за обикновенна, човешка, храна или за това, което е част от състава на хорската телесна маса- кръвтта. Слава богу бе въздържател- караше само на гадна животинска и понеже не бе вкусвал човешка от както се бе събудил не можеше да знае какъв точно вкус има; просто набеждаваше заместителя, че е гнясав и с това си решаваше всички мрънкания, когато по време на приема тялото му отказваше очевидно искайки нещо по-силно. Щеше да свикне, Гладът... не го измъчваше така, както бе слушал, че трябва. Беше там но го нямаше обсебващото желание да точи зъбки в нечия сънна артерия. Беше обмислял евентуално да го направи и за малко не го бе сторил- но малко преди да захапе вратлето на горкото девойче, което бе "омагьосал" се бе почувствал невероятно тъпо. И нелепо. Хората не заслужаваха да бъдат хапани просто така, просто защото няма какво друго да прави и трябва да се храни с тях. Не бе хуманно!
Вампирът въздъхна и изчака крилата на вратата да застанат на правилното място, за да се шмугне между тях и да извърви досадното тътрузене до другата врата. Няколко минути по-късно бе "изплют" от досадното устройство и още по-мащабно го удари вълна студ. Духаше; беше гадно. Самото летище се падаше далеч от всяка населена област(логично) но отпред чакаха армии от таксита. И на него щеше да му трябва едно такова, осъзна японецът и веждите му се сключиха една с друга показвайки някакво особено вкисване. И таксита не обичаше, не и след като бе гледал поредицата от френски филми кръстени "Такси". Малко го притесняваха високите скорости и бе развил страха да не би случайно да попадне на такъв екстремист и по този начин да му се вкисне живота излишно. Смяташе, че за всякакви екстремни спортове има слаб стомах и не искаше да го потвърждава- да, това бе поредното, което просто предполагаше но това не проваляше пълното му убеждение.
Едно такси, един нелеп разговор с мъж на средна възраст с името Боб и огромно наличие от шапки на главата си, Юкио се намираше в началото на заледена улица. Бяха му казали, че е на оживена точка от града но му бе трудно да го повярва. Виждаше хотела, към който шофьорът го бе упътил преди да му подари бомбе от чисто кадифе (извадено от специална кутия под шофьорската седалка и сега кацнало сред черната му коса) но той му изглеждаше малко подозрителен с всичките тези червени фенери закачени по прозорците. Така де, не бе чак толкова задръстен за да не схваща елементарните намеци за това и за онова и ... и Юкио осъзна, че до кракът му има портокал. Беше свел очи случайно и така го бе мернал; как нещото бе свършило до стъпалото му не знаеше, но явно вървеше в комплект с живо същество. Девойчето явно бе тичало, защото изглеждаше запъхтяно и бузите му руменееха. За момент вампирът запази пълно мълчание, очевидно прекалено стресиран за да каже каквото и да е по въпроса. Под черните очила очите му изразяваха искрено недоумение.
- Пред краката ми има портокал, нали?


Off: Извинявай за забавянето;
avatar
Yukio

Вид: : Вампир
Име: : Юкио Такеба.
Възраст: : 21/500
Дарба: : unknown.
Брой мнения : 36
Join date : 20.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Нортфорд, преди седмица

Писане by Клеър Коул on Пет Дек 30, 2011 7:39 pm

Спомняше си, че когато беше малка много обичаше птиците. Не заради друго, ами защото това бе единственото, което радваше брат й. А трябваше да има нещо, което да повдига духа му. В противен случай атмосферата се превръщаше в тази мъртвешка тишина, която щеше да задуши всички тях накрая. Но ги имаше тези малки радости, които връщаха пламъчетата в очите му. Клеър не беше умна. Не знаеше колко е 5 по 5, нито колко планети има в нашата галактика. Но знаеше, че когато брат й беше около птиците, той се променяше, ставаше това весело момче, което тайно й напомняше за Питър Пан. Проблемът с него беше стадия на психоза. Но поради някаква безвкусна шега на съдбата това не беше всичко. Той поначало бе болнав и не му трябваше много, за да легне на легло. А когато се разболя през зимата от пневмония, докторите окончателно вдигнаха ръце. „Имайте надежда!”, а има ли изобщо нещо по-болезнено от това? Да се надяваш, а в следващия момент всичко да пропадне, като видиш количката с черно покривало. Несправедливо е! Спрямо всички. И все пак това е каквото е и тя не можа да го промени. Колкото и да опитваше, заради възрастта или заради нещо друго, тя не можеше.
Затова няколко дни преди да купи новото си жилище, бе решила да си припомни птиците. А все пак какво можеше да се обърка? Та те са птици, за бога! Но ето, че това бе от моментите, които доказваха напълно обратното. И тя го разбра още в момента в който ги извади от „Пилето” на Уилям Уортън. Всичко се обърка и то не по случайност. Когато изкара канарчетата от книгата, реши да напише нещо, за да извади брат си също. Поради липса на стари дневници, бе решила да го съчини на момента. До тук добре. И да, стихотворението беше хубаво. Тъжно, но хубаво. И както става при законите на Мърфи, тя не беше подбрала точната рима, като казваше, че иска да чуе отново гласа му. Проблемът беше в това, как „дарбата” й интерпретира думите от листа. Вместо да материализира момчето, тя направи така че канарчетата да говорят вместо него. Навсякъде се чуваше гласа му. Едно канарче говореше за снега, друго за птици, трето крещеше на висок глас, превръщайки другите във фон.
Да, като цяло това беше причината да се занимава днес със скучна работа като това да мие прозорци и на всеки няколко часа да тича за кафе. Ако беше в настроение, щеше да накара Пепеляшка да свърши къщната работа, но може би така бе по-добре. Разсейваше я един вид. Не се налагаше да мисли нито за птици, нито за брат си, нито за глупавите си опити с книги. „Къде се бе появила тази дарба ей така по никое време?” често си задаваше въпроса. Ако имаше дори най-малкото – право на избор, способността й щеше да е нещо много по-полезно. Изцерение, примерно. Някакъв вид лекар, може би. Всичко, което би могло да помогне по някакъв начин на обществото. Сега нещата просто изглеждаха безполезни.
Когато тичаше напред за портокала, тя на няколко пъти претегли възможността да се откаже от това бездействане, да седне на бюрото си и да опитва отново, и отново докато накрая се получеше. Стара сомалийска поговорка гласеше, че храбрият винаги се праши от лъва три пъти: когато за пръв път види следите му, когато за пръв път чуе рева му и когато за пръв път се изправи срещу него. Като се замислиш бе един вид утешаващо – оставаше само стъпка номер 3.
Тъй като не успя да реши въпроса в главата си навреме, бе принудена да се върне в реалността. Бързо, като падане във водата – без предупреждение, без посока. Чувстваше се само неприятната следа от студа.
- Е, зависи. Отдалече прилича повече на мандарина. – повдигна рамене, докато отговаряше на „спасителя на портокала”. Още не можеше да си поеме въздух както трябва. Затова най-вероятно щеше да й е нужен половин час, та и повече. Тичането никога не е било нейно другарче. Дори в училище за жалост. – Може ли да си го получа обратно? – попита, почти успяла да съвземе гласните си струни от студения въздух. – Надявам се не е изцапал обувките ви...

avatar
Клеър Коул

Вид: : Човек с дарба
Име: : Клеър Коул
Възраст: : 19
Дарба: : Може да изважда неща и хора от книги, както и да ги вкарва в такива
Брой мнения : 14
Join date : 22.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Нортфорд, преди седмица

Писане by Yukio on Нед Яну 01, 2012 4:02 pm

Ръка в черна кожена ръкавица, вече не помнеше кога ги бе нахлузил като чифт в опит да се пази от студа, се повдигна апатично и намести малко по-удобно коженият сак там, където вече бе заседнал. Нямаше кой знае какво в него, само вещи от първа необходимост и няколко ката дрехи, но въпреки всичко му тежеше и рамото му бе очудващо чуждо в момента. Може би умората си казваше думата и в момента освен от часовата разлика страдаше и от множество схващания. Това бе объркващо- безсмъртието му идваше с регенерация, а тя не трябваше ли по норматив да се грижи да е в перфектно телесно състояние? Може би той си правеше грешни изводи, но му се струваше логично да има едно перфектно функциониращо тяло в момента а не схваната и изморена купчина кокали. Сигурно бе някаква странична реакция от липсата на кръв и подхранване; беше забелязал неотдавна, че колкото по-редовен график спазва в похапванията си, толкова по-добре се чувства. Къде обаче да намери по това време дилър, който да му пробута няколко литра кръв от... не, дори не искаше да се замисля. Животинска бе със сигурност, но от какво нещастно същество бе произлязла не можеше да гарантира. Надяваше се да не става въпрос за плъхове- откровенно го притесняваха изключително много след една неприятна случка с говорещи такива в един цигански цирк. Бяха го обвинили в навлизане в частна собственост а горкичкият вампир просто се бе залутал на грешното място. Чувството му за ориентация куцаше грандиозно много в голяма част от денонощието и си бе истинско събитие да се наблюдава като процес. Може би и това му свойство се влияеше от амнезията, сигурно бе взаимно свързано с всичко и зад метафоричната маска на "злодея" се криеше всъщност... една още по-върховна конспирация. От самата мисъл го втресе, параноята му както винаги бе в челните позиции щом трябваше да се правят общи впечатления на цялото му същество. Мислите му обаче отново го върнаха към плъховете и това, че се бе наложило да пие и танцва с тях за да си спечели някаква пощада; беха се разделили уж приятели, но Юки бе останал с една фобия в повече. Може би се дължеше на това, че го бяха принудили да консумира алкохол- може и предишната му версия да си бе падала по такива неща, но в пресятата настояща нямаше нито една добре настроена фибра. По-добре да се държи на безалкохолни напитки, предимно чай, и от време на време гадните дози кръв от... неизяснен дарител.
Мъжът се наведе бавно, изненадвайки и себе си и Клеър. Другата му облечена в черно ръка улови портокалът беглец здраво, лишавайки го от възможността да избяга отново. Юки го задържа за момент близо до себе си, изучавайки мащабното оранжавеещо сферично нещо с неясен интерес. С цитрусите се разбираше, стига да не бяха лимони. Тях приближаваше само ако ставаше въпрос за участието им в по-грандиозно ястие. Може и да имаше проблемен апетит в една солидна част от денонощието, но оценяваше добрата храна и намираше в себе си някакво червоугодничество. Подправките и овкусителите му бяха страст и в любимият му индийски ресторант приготвяха кърито му отделно от всички, отделяйки му огромно време и усилия. Познаваше собственика и това бе разковничето; Шалим уважаваше вкусовете му и се опитваше да му поднесе нещо наистина стойностно. Двамата влизаха всеки път в ролите на критик и главен готвач и всичко висеше на косъм. Тези моменти щяха да му липсват но тайно се надяваше и в Нортфорд да намери добра чуждестранна кухня като ресторант.
- Обувките ми? Оставете ги тях, не са важни. - Юки се усмихна лекичко и извъртя плода така, че да го огледа за сетен път от всички страни. Сега поне бе умишлено и част от разговора. Преди си бе просто нахалство. - Важното е, че той не е пострадал и смятам да ви го поверя за грижи. Бъдете внимателна, свободомислието му е наистина изумително.
Ръката с плода се протегна напред в учтив жест а в това време собственикът й се изуми над факта, че е толкова разговорлив. Обикновенно го обхващаше някаква паника, но понеже заобикалящата ги среда вонеше на пълно спокойствие и уединение, това се отразяваше като призма върху личното му Аз пространство. Ако не направеше някоя глупост щеше да е горд от себе си и проявлението на съобразителна учтивост.
avatar
Yukio

Вид: : Вампир
Име: : Юкио Такеба.
Възраст: : 21/500
Дарба: : unknown.
Брой мнения : 36
Join date : 20.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Нортфорд, преди седмица

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите