Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Старият кралски дворец

Предишната тема Следващата тема Go down

Старият кралски дворец

Писане by Амелия Нортфорд on Пет Ное 18, 2011 9:07 pm

avatar
Амелия Нортфорд

Брой мнения : 691
Join date : 18.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Лорелай Хоуп on Пон Ное 21, 2011 8:18 pm

Баланс.
Лорелай разпери ръце вдигайки ги под прав ъгъл от тялото си. За момент то се залюля предизвикателно обещавайки да я подведе и да се стовари долу, но с едно запазено самообладание по-късно момичето се задържа здраво на мястото си. Не трябваше да мисли за пространството извън летвата. Знаеше, че се намира на достатъчно разстояние от земята, че при падане ще се стовари като чувал с картофи. Разпарчетосан чувал с картофи и то с наличието на малка кървава локвичка. Не можеше да рискува да мисли за това, адреналинните притоци щяха да се объркат и да я отведат към състояние, което граничеше с паника. Страхът бе враг на ума, нещо опасно и трябваше да остане в страни. Далеч от всичко. Отдавна бе минала тренировките за овладяването му, за приемането и използването. Сега той не се намесваше, сега не бе ред да го прави и единствено баланса трябваше да вълнува съществуването й. И летвата.
Студеният ноемврийски вятър бушуваше около нея, издигната толкова нависоко и така далечна от всичко. Той също се опитваше да е пречка, но момичето не планираше да му се даде. Нито на него нито на нещо друго. Дрехите й пропускаха студа и той проникваше надълбоко смръзвайки самата й същина въпреки високата температура на пулсиращата по вените й кръв. Нямаше да настине от толкова малко, имунитетът й винаги бе бил висок и това не веднъж я е бе спасявало от лоши ситуации. Щеше да го направи и сега, а ако не успееше през зимата щеше да му даде урок. Пейн я караше да плува по няколко дължини на открито, с неудобни дрехи и то на наистина гадни минусови температури веднага щом зимата утвърдеше управлението си като сезон. Това я изтощаваше повече от всичко на света, но каляването бе полезно и след това умът й работеше на плашещо бързи обороти. Харесваше й. Дори и сега студа й дестваше по сходен начин и самосъзнанието й бе изтъкнато високо. Баланс. Щеше да го запази, след като веднъж му бе позволила да я обладае. Всичко бе въпрос на време и правилни ходове. В крайна сметка всичко опираше до това, нали? Лора усети как лека усмивка плъзва по напуканите й устни причинявайки им неудобство; те вероятно щяха да си отворят малки ранички и да закървят, но някъде в дъното на мешката й имаше туба вазелин и въпреки подозрението, с което го гледаше ментора й друго приложение освен гланц за устни си нямаше. Щеше да е хубаво устните й реално да реагираха на това и да не се държаха глупаво, но прекалената им чувствителност я дразнеше и често ги оставяше на самоотглеждане докато положението не станеше прекалено трагично. Най-лошото е, че всякакви наранявания в тази част на лицето й отиваха много; помнеше как Тера бе направила сериозен опит да си легне с нея след като бе заварила Хоуп с разцепена от от чужд юмрук устна. Много нападателно девойче, нямаше съмнение и дори и да бе изкушаващо да й каже, че също като нея е момиче нямаше да го направи. Анонимността преди всичко.
Момичето си пое въздух успокоявайки страстите си отново, този път за последно. Баланс. Само това й трябваше. С движение сложно за регистриране от нетренирано око тя се извъртя и с бяг тръгна по металната летва, която едва събираше четвъртинка от стъпалото й. Метър- толкова й трябваше и толкова измина и твърда и сигурна повърхност се материализира под нея носейки й спокойствие. О!
Теру се обърна и със задоволство осъзна, че бе изпълнила поставената задача. Всеки ден изминаваше малко повече, всеки ден имаше някакво подобрение. Така и трябваше да е. Цялото й тяло бе плувнало в топла пот от всичко напрежение и риск; и въпреки всичко беше успяла. Сега трябваше да смени тези дрехи, да сложи други и да продължи да се наслаждава на приятното усещане, което носеше успеха. Къде бе Пейн? Щеше да му се похвали и на него, макар и това да не му влизаше в интересите и сигурно само щеше да го подразни. Въпреки всичко щеше да се похвали. Искаше. Наистина бе горда със себе си, о, беше толкова хубаво. Очите й парнаха летвата и тя си обеща да се върне утре и да увеличи разстоянието.
Хоуп се насочи към вратата взимайки хвърления на земята каскет. Покри с него прилепналата за скалпа коса, която в момента бе на кок, и пъхна ръце в джобовете си. Старият дворец в момента бе временен дом на организацията от наемници и почти нямаше никой, защото те принципно не бяха социални животни. Тя, Пейн, Тера, Сайръс... и може би още, но не се показваха. Беше приятно и почти дом, но тя не бързаше да се привързва. Скоро щеше да се наложи да смени и нямаше нужда да се обременява от излишни емоции. Менторът й я учеше така и явно бе важно... макар и да не й се отдаваше.
avatar
Лорелай Хоуп

Вид: : Човек.
Име: : Лорелай Теру Хоуп.
Възраст: : 16.
Брой мнения : 35
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Деймос Тристан Райът on Пон Ное 21, 2011 9:26 pm

Деймос го наблюдаваше в страни, кръстосал ръце пред широките си гърди, следейки с поглед бялата пара, която излизаше от устните му, когато си поемеше въздух. Странното бе, че зимата все още не бе дошла и въпреки това студът сковаваше тялото му. Той винаги бе там, когато Хоуп тренираше самостоятелно - бе перфектния начин да гледа колко точно старателен е, претупва ли нещата и най-вече - получава ли му се. Защото много добре знаеше, че повечето "ученици" се отмятаха от задачата в момента, в който менторът се скриеше от погледът им. Но не, не и Хоуп - той винаги бе толкова съсредоточен и отдаден на задачите на Пейн, толкова че вероятно ако чаровникът имаше сърце, щеше да съжали, че го тормози толкова много, че изисква повече, отколкото е възможно някога да даде и най-важното, похвалалата никога не се включва в цялостния коментар. Защото най-лошото нещо, което можеше да се случи на един наемник бе да вдигне до толкова самочувствието си, че да се помисли за безсмъртен - а рано или късно всеки един падаше от високо, биваше наранен.
Дори и сега, когато тялото на Деймос, облечено в тънка тениска, трепереше в реакция на студения вятър, търкащ се по гладката му кожа, Хоуп вървеше абсолютно спокойно и уравновесено по тънката летва, без да дава признак на какъвто и да било студ, сковаващ тялото му.
След като се убеди, че Хоуп е точно толкова старателен, колкото винаги, Деймос се върна обратно в "изоставената" част от двореца, където често пъти се скатаваха и други като тях с Хоуп. Напоследък се бе оказало, че наемниците са много повече отколкото дори Деймос предполагаше - а той наистина бе навътре в нещата. Оказваше, че дори неговата "рядка" професия е доста конкурентна. А колкото повече конкуренция имаше, толкова по-сложно ставаше да намериш добра задача. Както се казва - някои подбиваха цените. Но тези, които държаха на качеството, продължаваха да търсят Деймос. Той бе впрегнал всичките си сили в това да обучи Хоуп по възможно най-добрия начин, да му предаде всичките си знания, които бе натрупал през годините и дори да го направи по-добър от себе си - защото, трябваше да е честен пред себе си, не ставаше по-млад. Можеше да работи най-много до петдесет и няколко години, но дори и тогава шансовете му намаляваха, защото хората започваха да се съмняват в уменията му на убиец.
В момента, в който влезе на завет, като че ли тялото на чаровника се отпусна и започна да възвръща нормалната си, телесна температура. Вкочанените му крайници възвърнаха нормалното си кръвообращение и кожата на ръцет му изгуби синкавия си оттенък. Макар Деймос да бе калил не само духа, но и тялото си, той винаги бе презирал студенината и често пъти се чудеше как може Хоуп да не възразява на непоносимите му задачи. Не, че самият Пейн не бе минал през същите изпитания, когато бе малък - дори някои от тях бяха по-ужасяващи от тези на Хоуп, но Деймос се бе зарекъл на себе си да не подчинява на това никой друг, попаднал в ръцете му. Защото той не се съмняваше, че ще някога някой ще попадне в неговите ръце.
avatar
Деймос Тристан Райът

Вид: : Човек с дарба
Име: : Деймос Тристан Райът
Възраст: : 30
Дарба: : Борави перфектно с всички видове оръжия - хладни или не
Брой мнения : 34
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Лорелай Хоуп on Нед Ное 27, 2011 12:38 am

Наричаха го съблекалнята, но Лора не разбираше. Защо? Помещението бе напълнено с мебели, които трябваше да се съдържат на такова място- имаше душове, имаше шкафчета, имаше пейка. И все пак не беше съблекалня и никога нямаше да е, защото златните тапети не позволяваха. Продъненото канапе в тежък рококо декоративен панел сбутано заедно с неговите парчетии в далечен ъгъл на помещението също не помагаха. Полюлея от чист кристал и той, рубините някой отдавна бе свалил но няколко измуруда се мъдреха на по-високо ниво в своите златни обкови представляващи лъвски глави. Имаше и още, още много, всъщност цялата стая бе като един музей на забравения разкош и самите параметри бяха крайно пространствени. Караше я да се чувства не на място и като се имаше в предвид, че това бе просто една малка, нищожна дори, част от двореца бе малко странно. Другите помещения не я притесняваха, беше обиколила повечето със или без разрешение. Повече или по-малко. Може би просто се влияеше остро върху отношението, което излъчваше тази мнима съблекалня? Тук трябваше да е винаги нащрек; не можеше да се къпе в уединение някъде далеч, щеше да е прекалено подозрително; не можеше и просто да се изкъпе току така, всеки можеше да връхлети и да я разкрие. С времето си беше създала доста сложен профил- всички си мислеха, че Хоуп е малко срамежливо хлапе, което не обича да се показва заради грозният белег, който очевидно бе някакъв сложен спомен от миналото. Всъщност белег нямаше; не и такъв, който да изисква специално внимание. Няколкото се губеха в общата млечност на кожата й и ако не бе сложността на ситуацията и множеството масивни синки тази плът щеше да е апетитна и доста привличаща окото. Сега бе просто мръсна и частично влажна, момичето се бе изпотило доста сериозно от премеждието си на покрива и всичкото това скоро щеше да се мине от топла(или не толкова, всичко зависеше от тръбите и помещението с двигателя, което задвижваше бойлера) струя вода. Хоуп хвърли каскета на пейката, но той не се задържа и провокативно се плъзна по цялата й дължина тупвайки на пода. После щеше да го вземе, сега не бе важно а и нямаше как да се оцапа повече от колкото в момента се бе оцапал. Лорелай му обърна гръб и припряно се пресегна назад за да достигне до ластика с проскубани краища и да го изтръгне от косата си. Кокът се развали и влажната и доста мръсна коса падна тежко надолу заемайки най-естествената си позиция без да се съобразява с нищо. Връхната дреха на девойката я последва и отдолу се откри още кожа и пространство плътно бинтовано- това беше всъщност онази територия, която се водеше белег но всъщност не беше нищо такова. Не и изцяло. Под стегнатите ленти се криеше първото доказателство, че е представител на женския пол но в момента бе невъзможно дори да с еподозира нещо такова. И отново, нека благодарим на майката природа за това, онова и мащабното лишение откъм женски физически намеси. Беше добре. В момента й вършеше работа.
Момичето се лиши от всичките си дрехи, включително бельото и с правилна насока го остави на мястото му в коша за пране. Не, нямаха си пералня или иконом, който да се погрижи и скоро щеше да й се наложи да се върне и да изпере. Никой друг не ползваше коша освен нея, за това можеше да е сигурна, че личните й вещи са в безопасни ръце а и всъщност нямаше какво толкова да се краде. Просто кат захабени дрехи. Имаше още няколко и това бе всичко, не й трябваше повече. Лора измъкна една хавлия, могъщо синя, от специалния шкаф и с последни усилия запрати ботуша си в осрещната стена в опит да види сметката на една хлебарка; атаката не успя, противниковия отбор маневрира умело и би отбой в най-близката пукнатина. В интерес на истината тази война не спираше, никога. Нямаше си край и дори Пейн малко се изнервяше в последно време, защото наистина ставаше дразнещо. Момичето умело бе постигнало някакъв фън шуи и лична нирвана; на подсъзнателно ниво щом хлебарка й навлезеше в полезрението тя влизаше в атака и то без да прекъсва всякакви странични занимавки. Може би просто странно отклонение за което щеше да е хубаво някой да седне и да поговори с нея. Все още нямаше желаещи.
Лорелай се пъхна в кабинката и я заключи след себе си. Стъклото бе матово и нищо не се виждаше. Имаше и място за да закачи хавлията и стига никой да не се ширеше много нямаше как да я намокри. Перфектно. Можеше да е сама със себе си и да не се притеснява, нямаше кой да я разкрие. Водата реагира малко бавно на повика й с кранчетата на системата, но скоро я обля от горе и парата започна да се измъква през горния отвор. Божествено, усещането бе божествено и нищо не можеше да се сравнява с него. Днес се бе справила добре, можеше да си позволи една малка разтуха и блажено щастие. Усещаше прилив на нова енергия идващ на мястото на тази, която водата и гадния разпадащ се сапун отмиваха- старата, плод на тренировки и тежко утро. В такива моменти... о, не можеше. Но нямаше никой, нали? Лора се ослуша също като малко дете, което е на прага на това да направи пакост. Беше сходно, но нейното спадаше и към графата "срамно". Какво можеше да направи? О, то бе по-силно, по-силно...
- You know it's killer,Thriller night,You're fighting for your life...inside a killer,thriller tonight, yeah...- под съпровода на течащата вода тя се разпя дрезгаво и с танцувално движение изливаща мощ и творчество върху сапуна, превърнал се внезапно в микрофон.
avatar
Лорелай Хоуп

Вид: : Човек.
Име: : Лорелай Теру Хоуп.
Възраст: : 16.
Брой мнения : 35
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Деймос Тристан Райът on Съб Дек 03, 2011 12:22 am

С малко повече късмет и този ден щеше да се изниже тихомълком, без да предизвиква особени скандали из наемническото общество, което напоследък бе станало все по-изнервено. Дали се дължеше на факта, че поръчките намаляваха и няколко наемника се бореха за едно място - да, дори това, което те вършеха се бе превърнало в подобие на работа. Конкурентноспособността бе нещо, от чиято липса нито един от кандидатите не можеше да се оплаче, но винаги се откриваше някой, който да извади по-голям коз и да прати всички останли в мизерните (или не толкова) дупки, където прекарваха съществуването си. Не само Пейн бе този, който живееше, за да работи. Много от наемниците бяха превърнали именно лова на глави в главната и единствена цел, в смисъла на всичко, което вършат. И до някъде сивокосият мъж ги разбираше - той самият не можеше да се почувства като пълноценна част от обществото ако не прилагаше това, което знае практически. В този случай, голямо удовлетворение му носеше работата с Хоуп - момчето напредваше бързо, разбира се - имаше какво да се желае, но всички стрелки клоняха към отговор "Да, от него ще стане добър наемник". Което пък от своя страна щеше да означава, че малкият експеримент с кодово име "Хоуп" щеше да е сполучлив. И тогава, може би само тогава, Деймос щеше да си помисли за кратка почивка - може би на някой тропичен остров, където костенурките са големи колкото автомобила му, сигурен че има някой, който да отстоява неговата позиция достатъчно самоуверено в бранша. Но до тогава имаше още много път, който да бъде изминат и хляб, който да бъде погълнат. Така че, Тристан трябваше да се задоволи с това, което разполагаше - малките часове по никое време.
И понеже днешният ден вървеше повече от добре, Деймос реши че може да си позволи малка разходка из добре познатите на всички аристократи (а и не само) улички, където не е една девойка бе готова да даде и душата си за малко ласки и внимание. Не, че чаровникът не можеше да се сдобие с момиче, което да отговаря както на външния му вид, така и на изискванията в някой бар. Просто проститутките, които предлагаха услугите си срещу значителна сума, изглеждаха като доста приемлив вариант - без усложнения. Както обичаше да казва не веднъж - чукаш и бягаш. И го устройваше. Но за да се случеше това, Деймос трябваше да постигне онова съвършенство между духа и тялото, което нямаше как да се случи, освен ако не отмиеше миризмата на силен тютюн, премесен с одеколон и дим, от стройното си тяло.
Само няколко минути, след като вече бе взел решение как ще се развият следващите няколко часа от живота му, той се разхождаше, преметнал хавлия през едното си рамо, като току що започнал работа, барман и прилепнали боксерки в тъмно син цвят, които не пропускаха да отбележат и най-малката извивка на сивокосият мъж. Но той очевидно не се притесняваше от факта, че изглеждаше по-малко или повече гол. Все пак - кой можеше да го види? Не е като да не бе спал с половината девойки или да се срамуваше от тялото си, за да го покаже пред мъжете. Така че, боксерките се явяваха нещо като преграда, поставена само за да не кара някой срещнал го да се изчерви до лактите.
Първоначално, Деймос се запъти към банята, която буквално бе на ръка разстояние от стаята му, само и само, за да установи с неудоволствие, че и без това порутеното помещение, е негодно за употреба. В момента, в който пръстите му се плъзнаха по едно от ръждясалите кранчета то остана в голямата му, мечешка шепа. И макар сивокосият мъж да бе наясно с програмата на Хоуп, за миг не му мина през главата, че той може също да е в другите бани, които Тристан чак сега разбираше защо са толкова популярни сред останалите. Също така, той знаеше за притесненията на момчето да се къпе с останалите - бе чул какви ли не подигравки по негов адрес още от самото начало - и като по чудо бе решил да се съобрази с желанието му. Дали защото и той имаше белег, който не се чувстваше горд да показва, никой не знаеше. Факт бе, обаче, че Деймос не се бе възползвал от това, карайки Хоуп да обиколи изоставеният замък полу-гол, за да могат всички да се запознаят с това, което крие. О, да. Може би и това щеше да се случи някога, но точно сега сивокоското не изпитваше нужда да му го причинява. Нещата вървяха добре и той не виждаше смисъл да ги влошава.
Свирейки си забавна, стриптизьорска песничка, чиито думи дори не си бе направил труда да запомни, Райът вървеше из съблекалнята така, все едно я притежава. Бе настанала абсолютна, дори плашеща тишина, която можеше да накара и най-великият войн да потръпне, когато някой от множеството предмети издадеше типичен, пукащ звук. Или може би бе звукът на смачкан гръбнак, някога принадлежал на хлебарка? Всъщност... хлебарките имаха ли гръбнак или отвратителният звук, наподобяващ пуканки в микровълнова се дължеше на нещо друго? Е, Деймос никога не бе бил отличен ученик по биология и не се бе интересувал от анатомията на повечето животни. Камо ли защо хрупат, когато биват настъпани (или недай Боже...изядени).
За своя изненада, приближавайки към душовете, Тристан долови нещо повече от цвърчащи звуци и хранещи се дървеници - песен. Много, много позната песен, която вероятно всеки друг път щеше да избоде мислите му докато не изникне заглавието й. Този път обаче вниманието му бе привлечено от нещо друго. Идеята за това кой може да е изпълнителят на тази мелодийка. Гласът бе дрезгав и трудно можеше да се определи като приятен - или по-ясно казано, не бе нещо, което възрастните хора биха искали да слушат на неделната литургия. Но ако трябваше да бъде честен - на Деймос му харесваше именно това. Макар да бе човек, със скрита творческа страна, включваща таланти като пеене, танцуване и дори свирене на музикален инструмент, той имаше твърде странни разбирания за приятен глас - може би за това не одобряваше своя.
Без да казва каквото и да било, сивкосият мъж се настани в съседната кабинка, пропускайки всички разхвърлени неща по пода, хвърляйки боксерките си някъде в страни, предлагайки на някоя гадина да си опъне палатка от тях и преметна хавлията през матовото стъкло, което почти моментално се запоти още повече, когато водата бе пусната да тече свободно. Топлата струя подейства като хапче против мускулна треска на Деймос и той почти се разтопи под нея, мислейки си как няма друго подобно усещане. И макар да бе пренебрегнал присъствието на човека до себе си, то чаровникът нямаше как да не се върне обратно в реалността, когато с изненада установи, че сапунът му липсва. Да. Или някой бе огладнял до толкова, че да закуси с него или просто бе забравил да го постави. Което и да беше от двете, Деймос не бе много доволен.
- Извинявай... - той почука на тънката стената, която го свързваше със съседната кабинка и с дрезгав, нисък глас каза -Ще ми подадеш ли сапунa? - ако някой го гледаше отстрани, със сигурност щеше да си представи една от онези комедийни случки, които ни се струват прекалено тъпи, дори за да се смеем на тях. Но фактът си бе факт - Деймос нямаше сапун!
Той протегна ръката си в очакване над малкото разстояние, което бе останало незазидано до тавана, докато с другата си ръка нервно потропваше по собственото си бедро. Ако закъснееше още малко всички добри проститутки щяха да бъдат наети.
avatar
Деймос Тристан Райът

Вид: : Човек с дарба
Име: : Деймос Тристан Райът
Възраст: : 30
Дарба: : Борави перфектно с всички видове оръжия - хладни или не
Брой мнения : 34
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Лорелай Хоуп on Пон Дек 19, 2011 7:47 pm

Aко не друго, Лора почти изпищя щом в пространството отекна молбата овързана тежко със сапунените й запаси. Така се бе улисала в шуменето на обилната струя от почти прогарящата кожата топла вода, в собствения си дрезгав глас и песента, че чуждото присъствие й бе останало крайно чуждо и незабележимо. Не бе уловила натрапника навреме и в момента също като животинче се бе озовала в лапите на ловеца и предложеното от него много тясно пространство. Само още една грешна крачка, а до сега като че ли правилни нямаше след като бе изпаднала в такава крайна адова ситуация, и всичките дълги години приритие щяха да се изпарят измежду пръстите й и да унищожат абсолютно всичко. Може би бе малко параноично да приема нещата то тази страна на нещата но то бе като че ли по-силно от нея и не можеше да го контролира. Навиците умираха последни и придобитите на улицата инстинкти за оцеляване й ръководеха всичко, без тях бе като електронен носител без реална система, която да го поддържа. Кое беше още по-лошо? Веднага бе разпознала гласа а и ръката подала се високо отгоре, това бе нейният ментор. Но разбира се, кой друг да е? С нейният късмет нямаше как да е възможно нещо различно и забързаният ход на сърчицето й се ускори с няколко честоти. Адреналин отново бе плъзнал по цялото й тяло но в момента в него нямаше нищо дори с милиметър близко до скорошното й приключение сред метал, височини и открито пространство. Не можеше да се сравнява с онази свобода и умишлено поемане на риска- което като състояние просто хранеше душата; това сега бе просто... ами... да, същото като с диво животно хванато в неприятен ъгъл. Лорелай се чувстваше готова да оголи зъби срещу ръката намираща се на добродетелно разстояние от нея дори и тя да бе на Пейн; само сега, само в този случай, тя не хранеше нищо топло към него и дори изпитваше реален страх от присъствието му. Рязък скок? Не, не беше. Тайната й наистина бе всичко, което имаше и на което разчиташе и дори менторът й не трябваше да знае, това нямаше нищо общо с доверието което му имаше и високите нива на привързаност, които изпитваше. Просто се отдалечаваше, просто нямаше нищо общо. Момичето стисна инстинктивно ръце и някакво особено лепкаво чувство я накара да се разсее от личната драма- все още държеше сапуна изпозлван до преди малко за микрофон и временно го бе превърнала в доста по-плоско и гнясаво произведение на модерното не-изкуство. Отвратително; и на допир и на вид беше и девойката направи вкисната физиономия. Това я накара да забрави факта, че се намира така както се е родила под струя дъжд и е в потенциална опасност да бъде разкрита, макар и реално Пейн да не бе от типа персони, които ще тръгнат да разбиват вратата на чужда кабинка само и само за да се позабавляват. Наистина, той нямаше защо да го прави... ако се забавеше умишлено щеше да постигне нжен ефект- мъжът да се изнесе по свои задачи и всички да мирясат видимо. Тогава можеше да се измъкне, да се облече и отново да навлезе в познатите води на щастливо съществуване под воала на тайната, която я издържаше. Да, така щеше да е най-добре; можеше да се справи. Краката й се бяха окашкавалили но това бе последното, което трябваше да се случва на един бъдещ наемник; Лора си постави за цел да бъде твърда и да се държи мъжки. Вече се бе забавила подозрително с отговора и ситуацията бе малко нелепа, това бе само някакъв сапун който трябваше да даде на своя учител и наставник. Той нямаше как да я види, да се досети и това трябваше да го използва в своя полза до краен предел. Момичето освободи сапуна с лявата си ръка и остави струята вода да отмие лепкавата лепкавост от дланта й. С бързо движение тя разреса с пръсти дългата и малко оплетена черна коса и прибягвайки до сложно математическо уравнение добави и сапун в кашата и уж постигна някакво ново ниво на лична хигиена- миг по-късно се бе пресегнала и пристите й лекичко докоснаха чуждите пробутвайки лепкавата гняс, която бе поискана.
- Ето, ето.- Теру побутна ръката на Пейн пробутвайки му изцяло пожелания предмет и така лишавайки се от отговорност. Тя се опита да звучи раздразнено и това бе част от пиесата, която си бе избрала да постави няколко секунди по-късно. - Човек не може да се изкъпе на спокойствие, да му се незнае. Защо не влезе в друга кабинка?
Да сумтиш под душ е лоша идея, водата влиза неприятно навсякъде и девойката се нагълта лекичко овладявайки кашлицата преди да стане осезаема за съседа й. Стигаше й толкова излагация, сега Пейн можеше да завърши банята си на спокойствие и да се измъкне от проклетата баня по най-бързата процедура. Какъв ден бе днес? Губеше й се, в стария палат времето течеше изумително бавно и от както бе загубила малкото си календарче с понита просто не можеше да се ориентира като хората кое кога точно се пада. Тайно си мислеше, че Пейн нарочно го подклажда като усещане и това е може би някакъв странен тест на тема ориентация който е доста разложен във времето... но нищо никога не можеше да се докаже в тяхното ежедневие и начин на живот.
avatar
Лорелай Хоуп

Вид: : Човек.
Име: : Лорелай Теру Хоуп.
Възраст: : 16.
Брой мнения : 35
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Hayden Dallas on Съб Мар 23, 2013 10:04 pm

Хейдън запали цигарата си, докато чакаше на ъгъла на голямата сграда. Знаеше... винаги трябва да гледа на запад и тя щеше да се появи от изток. Когато се взираше в юга, Елеонора се появяваше от север. Не можеше да предвиди действията й, но бе сигурен в едно- щеше да я види. Някакво вътрешно усещане го бе накарало да напусне леглото си в този късен час и да излезе навън за цигара време и да я изчака. Ако се появеше за тези няколко минути, то бе прав и си заслужаваше. В обратния случай просто щеше да изпрати въздушна целувка към луната, която да я препрати към устните на Нора... може би дори щеше да тръгне към скъпия й дом само, за да зърне за миг лицето й.
Ах! Сърцето му туптеше заради нея. В буквалния и преносен смисъл. Усмихна се при тази мисъл и дръпна от бавния, никотинов убиец. Облегна главата си назад на стената на стария дворец, където отдавна никой не живееше. А откакто Романов се настаниха на престола без покана, никой не се и грижеше за него, а това беше идеална възможност за Хейдън да преживява под покрива на тази сграда, напълно оборудвана, трябваше само някой да запали камината в определена стая и да се настани удобно на креслото. Така правеше и самия той. Подсмихна се лекичко, докато издишаше дима и се ориентираше по прекрасния аромат на кожата й. Дали си го въобразяваше или не, не можеше да бъде сигурен. Имаше чувството, че е някъде на близо в тъмнината. Направи няколко непоколебими крачки напред и се завъртя. Виждаше, но не толкова добре, колкото през деня. Засмя се в малката им игра и се затича на мястото, от където мислеше, че я усеща. Когато пристигна там нямаше Нора. Отново се озърна и извади цигарата от устата си. Издиша дима нетърпеливо. Не се чуваше нищо. Тишината го накара да си помисли, че всичко бе игра на ума му или на някой недоброжелател.
– Нора?
avatar
Hayden Dallas

Вид: : Демон
Име: : Хейдън Далас
Възраст: : 39 човешки; около 6 века
Дарба: : Фотокинеза|фонокинеза
Брой мнения : 5
Join date : 22.03.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Eleonora Moretti on Съб Мар 23, 2013 10:26 pm

Изпитваше някакво неистово желание да го види. Сякаш той бе единственото вещество, от което тялото ѝ имаше нужда, и му бе дошло време отново да се нахрани. Знаеше, че всичко това е грешно, дори греховно, макар че Нора не вярваше в тези глупости. Всеки път щом пристъпеше прага на скромния си дом, обещавайки на Кайл, че ще се върне скоро, тя отивае при него с гузна съвест, но и със нагласат, че той бе нейната сродна душа и таакъв вид влечение нямаше как да бъде пренебрегнато, защото това бе природна стихия. А и без това Кайл също излизаше напред-назад без да каже дори дали излиза или не. Техния брак, по-скоро само на хартия, отколкото на чувства, бе така - тихоизказани обещания, лъжи, които бяха прозрачни като парата на сутрешно кафе и неудобни и престорени разговори за това как е минал нечий ден. И въпреки това, връзката ѝ с Хейдън бе някак си забранена.
Но тя бе забранена! Тя бе забранена, защото той бе обявен за общонационално издирване, той бе престъпник, враг на режима, заплаха за сигурността и още една камара словосъчетания, които нямаха нищо общо с едрата фигура, облегнала се на ъгъла на стария дворец, който бе надвиснал над тях като заплаха, сякаш щеше да изчезне и да изпее на Лора Романоф за местонахожденията на двамата, а тя от своя страна саморъчно щеше да ги избие.
- Нора? - повика той, обръщайки се с гръб към нея. Не знаеше дали се преструва или никога не познаваше посоката, от която щеше да се появи блондинката. А тя на свой ред винаги минаваше по различен маршрут, заради опасността от следене. В тези размирни времена бе опасно.
- Хейдън. - в тъмнината гласа ѝ се чу ясно, като звън на звънче.
Един фас падна на земята, а в следващата секунда тя вече бе в ръцете му, потъвайки в страстна и продължителна целувка. От устните ѝ се откъснаха стон, послед още един, молеше го за въздух, молеше го да спре, просто за секунда, за да си поеме дъх, а след това да се върне за още.
Той я пусна на земята, а тя дори не бе усетила, че земята под нозете ѝ бе изчезнала. Задържа я в прегръдките му, а топлият аромат на кожата му, смесена с парфюма му се смесваха в една феерия в белите ѝ дробове, карайки я да иска още и още. Но не можеше. Най-малкото: имаше работа за вършене; бунт за подготвяне.
- Боже, колко ми липстваше, Хейдън!
Той я притисна още по-близо до себе си, а тя натани глава в сгъвката на врата му.
Преди да питате - да, тя знаеше какъв е. Той знаеше каква е тя. Между тях нямаше тайни, всичко бе истинско.
avatar
Eleonora Moretti

Вид: : човек, но специален
Име: : Елеонора Морети
Възраст: : 24
Дарба: : Пирокинеза
Семейство: : Kyle Barkley. - съпруг;
Брой мнения : 17
Join date : 29.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Hayden Dallas on Нед Мар 24, 2013 10:26 am

Изпита мир в душата си. Точно в този момент, Хейдън се чувстваше пълноценен по всички възможни критерии. Не мислеше, че може да има по- хубаво и удовлетворяващо нещо от това да я държи в ръцете си- малка, нежна, любяща или ядосана, нямаше никакво значение. Просто трябваше да я усеща. Не бе обръснал наболата си брада и сега тя драскаше лицето й с любов, докато отъркваше бузата си в нейната или изпиваше устните й нетърпеливо. Беше готов да я отнесе в сградата и да отпие за пореден път от тялото й, но почувства, че нямаше да му бъде позволено. Обви лицето й с ръце само секунди, след като я бе оставил на земята и го приближи към своето. Изкушението да я има само за себе си бе болезнено забранено. Не веднъж я бе виждал с Кайл. Разкъсваше се, готов да я отнеме на момента, но нещо все я спираше, а важното, което се въртеше в ума на Хейдън беше, че трябва да останат така, както Нора се чувстваше добре.
– Ели... Господи! – издиша шумно и опря чело в нейното, докосна устните й със своите бегло, но любвеобилно. В момента бе изправен пред най- опасния си наркотик... най- вредния и сладостен навик, който не можеше да изостави дори и да бе смъртоносен. – Защо трябва да си тръгваш? Зарежи това копеле и избягай с мен! Ще си намерим спокойно място в света, където никой няма да ни закача.
Усмихна се на тази прекрасна идея. Звучеше му като едно светло и спокойно бъдеще, когато нямаше да му се налага да бяга и дори, може би, щеше да улегне и да стане сериозен мъж, който да се грижи за създаденото си с нея семейство. Прегърна я през раменете и я обърна към тъмния хоризонт. Ръката му го описа, докато изричаше първите си думи.
– Представи си малка къщичка в гората и две деца, които няма да кръстим Хензел и Гретел... може да са две момичета! Или пък... не- не. Нека е уютна каравана на брега на морето – идеите за бъдещето им бълваха в главата му като вулкан.
avatar
Hayden Dallas

Вид: : Демон
Име: : Хейдън Далас
Възраст: : 39 човешки; около 6 века
Дарба: : Фотокинеза|фонокинеза
Брой мнения : 5
Join date : 22.03.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Eleonora Moretti on Нед Мар 24, 2013 7:37 pm

Неговите мечти бяха като наркотик за нейната душа. Тя се отпускаше при мисълта за неговите деца, отпускаше се цялото ѝ тяло, когато бе с него. Знаеше, че нищо лошо нямаше да ѝ се случи - той нямаше да го позволи. С него Нора бе съвсем различен човек - същество, за което думите страх, разочарование и омраза не съществуваха. Може би точно това ѝ липсваше, когато бе с Кайл - при него огънят, от който Елеонора Морети се нуждаеше, липсваше. Кайл прекално добре знаеше, че тя не го обича. Някога - може би да, но сега между тях имаше само разбирателство и един брак, толкова строг и безхарактерен, колкото и една ипотека.
Мечтите на Хейдън бяха и нейни мечти. Тя настръхваше, когато той я погали, а когато ѝ говореше за онова бъдеще, което и двамата знаеха, че няма да имат, тя се отдаваше на илюзията, сякаш бе под въздействието на опиум. Но всичко това бяха само и единствено илюзии, неосъществими желания, които ги човъркаха, бавно и болезнено ги изпиваха, докато накрая нямаше да остане нищо - само празни черупки на някога живи хора. И демони.
Тя въздъхна отчаяно и се отпусна в ръцете му. Той повдигна нежно брадичката ѝ, целуна върха на носа ѝ, сякаш бе най-нормалното нещо на света, и я поведе навътре. Вътре в неговото убежище бе светло, топло, уютно и всеки път тя се чувстваше като първокласничка, която за пръв път стъпваше в класната стая.
- Хейдън... - тя се чувстваше виновна, знаейки, че с тези думи за пореден път щеше да разбие сърцето му. Тя не бе негова. Тя бе нечия друга, въпреки че Елеонора сама не се определяше като притежание на Кайл. Но ако си позволеше да бъде на Хейдън, да му се отдаде напълно и изцяло, двамата щяха да бъдат изпепелени, унищожени, разделени. А тя не разчиташе на надеждите си, че може би ще се видят някъде там - горе или долу. Не можеше да си позволи да го изложи на опасност. - Знаеш, че не е толкова лесно. Няма да успеем дори да излезем от това проклето място, та камо ли да създадем семейство в някоя закътана къщурка в гората.
Тя усети как ръката му се стегна около нейната. Знаеше, че го наранява. Знаеше го и се мразеше за това. Не искаше, но не можеше без него. Той се бе превърнал в неизменна част от нея.
- Хейдън, прости ми. - изхлипа Нора, когато забеляза как той разтрива с пръсти слепоочията си. На лицето му бе изрисувано разочарование, а устните му бяха изпънати като струна от болка и мъчение. - Прости ми, любими. Ще ни убият. Ще ни разделят.
С тези думи тя подви крака под тялото си, настанявайки се на дивана до него, и се сгуши в топлата му прегръдка, а една сълза от изтощение се плъзна по бузата ѝ.
avatar
Eleonora Moretti

Вид: : човек, но специален
Име: : Елеонора Морети
Възраст: : 24
Дарба: : Пирокинеза
Семейство: : Kyle Barkley. - съпруг;
Брой мнения : 17
Join date : 29.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Hayden Dallas on Нед Мар 31, 2013 4:47 am

Винаги забравяше. Забравяше шибаната подробност, че в крайна сметка, те двамата нямаха общо бъдеще. Той беше беглец и винаги щеше да бъде, дори да му се подадеше възможност да спре да бяга и да се установи някъде из Нортфорд. Не би могъл. Ежедневието му беше такова, че постоянно се намираше на тръни, рядко можеше да се отпусне и когато се отпускаше, Хейдън бе в компанията на Нора. За пореден път му бе напомнено, че това няма да продължи вечно. Че на сутринта, Ели отново щеше да си тръгне, а той да остане сам с мислите и мечтите си по нея. Да чака следващия път, когато тя ще се появи, за да получи новата доза от лекарството за сърцето си- Елеонора. Същото лекарство, което разрушаваше малко по- малко части от тялото му.
Сви рамене, просто защото не можеше да каже нищо без да звучи отчаян, наранен или ядосан. Беше и трите неща на веднъж. Изпитваше ярост към онзи Кайл. Беше отчаян, защото, ако Ели не желаеше това, което той, е безнадеждно да се надява, че някога щеше да стане. И наранен... просто беше наранен, но щеше да му мине съвсем скоро. Прехвърли ръка през раменете на Елеонора и я стисна с любов, но отказа да я погледне. Не беше най- добрата идея, която можеше да му дойде. Предпочете да задържи и последната останала гордост от себе си, която щеше да му гарантира бързо гарантиране след това. Но не издържа. Трябваше да си каже.
– Но, ти не си опитала, за да кажеш, че не става. Опитай с мен! Ако веднъж емигрираме, никой няма да ни търси повече – отчаяно успя да измисли Хейдън. – Опитай! Не ми харесва всеки ден да живея без теб!
avatar
Hayden Dallas

Вид: : Демон
Име: : Хейдън Далас
Възраст: : 39 човешки; около 6 века
Дарба: : Фотокинеза|фонокинеза
Брой мнения : 5
Join date : 22.03.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Старият кралски дворец

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите