Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Преди два месеца, някъде из Алпите.

Предишната тема Следващата тема Go down

Преди два месеца, някъде из Алпите.

Писане by Gale Belowgrave on Пет Яну 06, 2012 10:10 pm

Като един вихър от черно, също като криле на гарван в позиция между полет и падение, мъжът разтвори плъзгащите се врати и с лекота се шмугна в просторното помещение, носейки свежата арома на високопланинска зима и портокалови корички.Шлиферът му бе развързан и именно това се бе разлюляло в една особена танцувална стъпка около насоченото в танц напред тяло; в движението на дрехата имаше едновременно изящество и някаква непрогледност, която омайно нашепваше за нещо паранормално. Във Виена се бе насладил на чудото, наречено опера. За човек като него подобни интереси бяха необясними, но дълбоко в мрачните кътчета на душата му се криеше някаква страст, която намираше своят екстаз едва тогава, когато музиката проникнеше надълбоко, понасяйки го в свят на позлата и илюзии. В момента думите се въртяха отново и отново в главата му, носени от съпровода на несъществуващ музикален акомпанимент. Ако човек се загледаше по-внимателно лесно би открил лекото пружиниране, което носеше всяка една негова стъпка- сякаш мъжът танцуваше, или дори нещо по-добро; той се рееше високо, отдалечавайки се от всичко земно и обяснимо. В мрак и болка той носеше своята маска, маската, която да крие черното му сърце и чудовищна натура- също като онзи Оперен фантом в чиито стъпки бе крачил смело във Виена. Неговото ново "лице" бе красиво и така истинско, че караше истинското да стои фалшиво. Подмяната бе така качествена, че реално тази метафора за неговата душевност бе придобила странна плътност и самият участник я чувстваше като нещо истинско. Ролята го бе обладала и всичко що бе истина се превръщаше в лъжа и обратното; не, не бе обладан от една от онези негови кризи, беше нещо съвсем друго. Не бяха ли горди от себе си? Искаха да го премахнат и затваряйки го в лудница се бе предполагало, че рано или късно ще се загуби в дебрите на своето съзнание, затваряйки прекалено много врати завинаги. Сега отчаяно риеше пръстта, плътта, пред тях, но те нямаше да се отварят. Реално и не искаше. Сред мрак дори черното бе слабо, недостойно за сравнение; за Гейл то бе само отправна точка към падение на още по-далечни хоризонти. Или пък не бе съвсем така? Сред мрака намираше себе си и щеше да го прави отново и отново... без значение цената. Отдавна дори данъкоплатец не бе и нищо не можеше да го прикове отново към подобна система в каквото и да е форматиране поднесена. С маска и обвит от сенки, той крачеше и поставените цели щяха да са негови и така нататък, нататък, нататък...
Свежест и портокалови корички. Този аромат бе така силен- достатъчно, че да заличи всичко особено и в момента се бе вкопчил в него с всички сили. Колкото и далеч да бе от всичко, носен от по-висши цели и музика, някакви елементи все още се водеха заседнали в земното измерение. В момента те се гнусяха от остротата, която имаха тези мъже в начина по който миришеха. Не знаеше защо го усеща толкова силно. Нима опиумът не го бе отпуснал? Малката доза с която бе опил съзнанието си по-рано бе достачна, за да го накара да се отнесе, но не и толкова, че колената му да омекнат и да се превърне в безполезна вещ за дълъг период от време. И въпреки всичко се чувстваше по-друсан от колкото трябва; сигурно стоката не бе истински чиста, както реално му бяха обещали. Мъжете воняха, богове, това му пречеше. Ако не бе малката кърпичка напоена със силно концентриран екстракт от портокал и жасмин вероятно щеше да има нужда да се разправи с наетите си с кървави пари пионки по-рано от необходимото. Лявата му ръка, прилежно облечена в черна кожена ръкавица, стискаше здраво парчето китайска коприна покривайки почти цялата долна половина на лицето му. Така бе трудно да се разбере какво реално минава през главата му под формата на мисли; крайчетата на устните му често го издаваха. Сега лицето, за което той сам твърдеше, че е просто перфектна маска, бе напълно лишено от емоция и синькаво-сивите очи бродеха нервно от фигура на фигура. Наемниците бяха по произход роми, което ако не се издаваше от странните подбори на дрехи то определено ставаше ясно по острите им черти и мръсно-мургава кожа. Черните им очи го гледаха алчно, дори с насмешка, но по никакъв начин това нямаше да се пренесе по-надалеч и да се разпространи; страхуваха се от него и в особено напрегнатите пози, които телата им заемаха в присъствието му можеше ясно да го надуши. Така и трябваше да е; тези отрепки бяха едно нищо и скоро щяха да осъзнаят, че лесните пари са напълно нездравословни за здравето им. Свършеха ли тук щеше да се погрижи телата им да осъмнат някъде- до тогава все щеше да ги използва за нечистите си сделки, които между впрочем в момента включваха цивреща жена унищожаваща с кръвта си скъп персийски килим. Ето за това мразеше първа класа- прекалено много неща, които да бъдат унищожени и това привличаше повече внимание. Във втора класа вярно, можеха да ги прекъснат по всяко време, но поне щеше да му е през оная работа колко точно кръв оставя по седалките. Влаковете като цяло бяха досадна история но в момента бе единственият начин безопасно да премине през тази част от Алпите. Скоро навлизаха в зоната на тунелите и през интервал от десет минути щяха да имат паузи от пълен мрак(и електрическа гняс) продължаващ двадесет. Мразеше тази част от пътуването. От тесни и мрачни места му ставаше лошо, притежаваше от доста време наченки на клаустрофобия.
Кракът му натисна малко по-силно надолу, подметката скри почти изцяло лицето на лигавата ревла. Какво като по-рано бе счупил носа й и сега унищожаваше всички възможни алтернативи да изглежда нормално без пластична операция? Надяваше се щом свърши с нея да е създал нов шедьовър на гротесщината и това би било един добре заслужен урок; никой не му дължеше пари и не планираше бягство, мислейки си че ще се измъкне от личното му правосъдие. От както го бяха заловили бе прекарал цяла една година под силно и строго медицинско лечение в проклетата лудница; сега обаче бе отново на свобода и всички незавършени дела трябваше да намерят своя окончателност преди да поеме по-важните. Тъпата кучка се бе опитала да го изменти преди да го хванат и сега с едно особено задоволство й даваше урок, че е добре да знае с кого си има работа. Разбира се, нямаше да има възможността да си вземе поука- след като я бе намерил и проследил през две държави на границата в третата не смяташе да й позволи да живее. След като му омръзнеше да се гаври с нея щеше да й тегли ножа, наемниците щяха да я последват. Временно обаче му доставяше удоволствие да чува музиката, да повтаря без глас омайните думи от арията, грабнала личното му внимание и да натиска надолу и надолу със стъпалото си, наслаждавайки се на силната арома на портокал и още нещо. Сред мрак и сенки Гейл се чувстваше саможив и еуфорията му не можеше да е на по-високо ниво.
avatar
Gale Belowgrave

Вид: : Нефилим, но не изцяло. Има демонично ДНК в себе си.
Име: : Гейл Белоугрейв, но се подвизава като Хавок Шадоухед
Възраст: : Някъде около 34-35. ПРИВИДНО.
Дарба: : Илюзии, аерокинеза.
Семейство: : Отрича семейството си, избил е почти всички негови членове с изключение на брат си Айс.
Брой мнения : 137
Join date : 18.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Преди два месеца, някъде из Алпите.

Писане by Джем. on Съб Яну 14, 2012 6:43 pm

Смътно съзнаваше, че сънува.Виждате ли, има една пределна граница, която е толкова разкривена в странното си очертание, че кара човешкия ум да усеща и съпреживява всичко наоколо като смътно съзнава, че се намира в леглото, не в страната на веселите джуджета, пеещи одата на радостта на всеки кръгъл час.Всъщност, в случая не ставаше въпрос за легло.Нито дори за спален човал.Изобщо всякакви предмети, падащи в категорията на удобното отстъстваха от мястото, на което лежеше той.Изяснихме това, че съзнаваше, че сънува.Не беше нормално да пие билков чай и да си говори с големия лош вълк, за това колко нарушено е храносмилането му след оная прочута история с червената шапчица.Да не говорим, че студът, който щипеше кожата му стоеше някак неестествено на фона на малкото кафене, в което стояха той и въпросният вълк.И внезапно всичко се промени..черните нокти на нищото съдраха картинката на перфектния следобед, прекаран в безцелни приказки и на нейно място изникна..нищо друго освен един голям сандък, чиято дървена повърхност бе прогорена на места и запечатана с големи червени ленти, дебели колкото китка на американец.Върху въпросната конструкция бяха налепени марки от цял свят, явно че въпросното нещо не си падаше домошар, или пък собствениците му се меняха като носни кърпи.И точно тогава Джем достигна до най-великото си заключение.Той не беше вкъщи.Двустайният му апартамент бе поредното владение на хаоса.Представляваше си чисто минно поле, което освен, че бе опасно за преход, обичаше и да се движи и да издава странни звуци.Да, апартаментът му бе една от ония редки дупки, които при евентуално посещение от инспекцията по чистотата, отхвърчаха право в досиетата на „опасни за човешкото здраве сгради”.В мивката се развиваше нов животински вид, нещо смесено между канарче и шише кетчуп, а телевизорът бе изчезнал преди няколко месеца под цяла камара изключтелно важни вещи като поставка за домати и надуваемата кукла на Саймън..човекът наистина си имаше проблеми.Не, че това влизаше в работата на Джем.А мястото, на което се намираше сега..тънеше в мрак, движеше се, всъщност дали то се движеше или Джем беше пиян, си оставаше загадка ..и миришеше на дърво и кожа.Краката му не бяха завързани, което елиминираше няколко възможни местонахождения.Не бе станал заложник, което от части си оставаше разочароващо.Някак си се надяваше да се намира в далнопробен хотел, завързан за леглото и..добре, пак се беше отнесъл.Надигна се леко до седнало положение и откри, че главата му се бе превърнала в боулинг топка-тежеше и караше врата му да се накланя на една страна.Не помнеше нищо, но успя да разпознае аромата на уиски, който се носеше от разкопчаната му и разпокъсана риза.Чудесно.Полугол махмурлия насред..нещо, което се движеше.Имаше само едно нещо, което можеше да го измъкне от тая ситуация.Впусна се в секретна операция, носеща несъвсем кодовото наименование „загубеният телефон” и скоро откри въпросния изчезнал в задния джоб на дънките си.Присви очи щом мижавата светлина на изподрасканата Нокия достигна до зениците му.След краткия период на привикване набра номера на гласовата си поща и облегна глава назад.
-Имате едно непрослушано съобщение-с равна интонация гласът в слушалката се зае с нелеката задача да изговаря поредицата от цифри, образуваща номера на..Саймън.
-Здрасти пич.-звучеше нереално развеселен, сякаш току-що бе разработил официалното менте на Уиндоус.-Ако слушаш това, значи си се събудил.Боже, дори аз не очаквах да се напиеш толкова..Нали знаеш, предвид произхода ти..Та две неща.Първо току-що те изиграх.И второ..по-тежък си от колкото мислех.Имам една програма за хакване, та приятно пътуване.
-Ах ти, малък...кучи син!-изкрещя Джем и се превъртя само за да се фрасне в големия сандък.Пръстите му се надпреварваха трескаво по кравиатурата на телефона, но единственото, което се чуваше в слушалката бе сигнал свободно.Този път Ланкастър беше прекалил и дори най-добрата защитна проглама нямаше да спаси компютъра му от великото отмъщение, което замисляше ангела.
-Сър?!-чу се глас, пропит с доза изумление-Загубихте ли се?
Вратата в дъното на помещението зееше като разтворена пастмина на звяр, а в центъра на очертанията и дребно момче с червена униформа се блещеше като че сам меркуриянец му рецитираше избрани откъси от Макбет.
-Ъъъ, може да се каже..
-Защото сър, това е отделението за багаж..Купетата са зад мен..ъ, сър.
-Зная, зная, просто...-мисли бързо изкрещя съзнанието му с пълно гърло-жена ми се притесни, че везаните и покривки ще се намачкат, а нали те са подарък от майка и.Знаете ги, жените..Все се тревожат за глупости.Но в тоя мрак не мога да ги открия.-ухили се Джем извинително
-Сър, съзнавате, че сте на пода нали?
-На теб за това ли ти плащат..да констатираш очевидното?-нашият герой се изправи, опитвайки се да запази равновесие.Краищата на разпокъсаната му риза се бяха закачили за дървения сандък и уви, парчето плат издаде агонизиращ звук и се изхлузи от широките рамене на Джем.Явно щеше да го кара само на панталони.Те поне си бяха на мястото.
-Не ме гледай така, намери ми нова риза преди жена ми да поиска развод, за дето съм се забавил толкова и съм се върнал с различно количество дрехи.-гласът му проехтя властно и горкото момче бе принудено да се залови за работа без наличието на други опции.
Влак..влак..Господи, Саймън беше пътник.Не можеше да му се размине подобна глупост.Кой знае за къде се бе запътил Джем.Азия, Европа..какво значение имаше изобщо.За където и да беше, измъкване нямаше.Не и докато не намереше нещо за ядене.Така де, като разумен гражданин на съвремения свят, Джем се справяше изключително добре, че чак отлично, с реденето на преоритетната листа.И естествено, на челно място винаги стоеше фразата „нищо не е по-важно от една прекрасна вечеря..или обяд..или каквото е там”.
Вратата на отделението за багаж се хлопна зад него, малко по-силно от колкото действително бе нужо.Стъпките му опсваха начупена траектория, а очите му шареха наоколо, търсейки някой детайл, който да му даде информация за местонахождението на кухнята, ресторанта или десертното блокче на някоя възрастна жена, чието основно четиво е вестник „Третата възраст”.Ала виждаше само врати, отново и отново..сякаш проектантите нямаха идея как да нарисуват нещо различно.Не му оставаше друг изобр освен да започне да ги отваря..
-О, господи!-бе извикал мъжът зад първата отворена врата.Бе някъде към четирдесет, а плешивото му теме лъщеше под светлината на лампата за четене, която бе включил, за да се улесни в ...свиването на кокаин.
-Извинете.-бе отвърнал Джем извинително, присламчвайки се към втората възможност.
-Чаках те.-дрезгавият груб като шкурка женски глас го бе жегнал мигновено.После очите му бяха фокусирали разголените и бедра и гърдите и, който се повдигаха безсрамно при всяка една глътка кислород, която си поемаше.-Какво те забави?
-Мисля, че ме бъркате..
-Сега игрички ли ще играем?-жената се бе отскубнала от прегръдката на кожения диван, ала преди да се метне на Джем и да направи каквото и да било, той затръшна вратата пред носа и.
Трябваше да се махне от тук.Незабавно.
Беше останала само една врата.Не се отличаваше по нищо от останалите две, ала сякаш невидимо въже се бе омотало около некоординираните му крака и сега го дърпаше с все сила по посока на парчето дърво, боядисано в червено.И той се подчини.Пръстите му се свиха около позлатената дръжка, дишането му замръзна и в следващия момент се изправи срещу едно от малкото неща, които признаваше, че мрази искрено.
Гейл Белоугрейв.
Същият онзи, който бе избил семейството на най-добрият му приятел.Два пъти.Зловещото му присъствие изпълваше пространството, беше се смесило с кислорода и сега си проправяше път право към мозъка на Джем.Негодникът стоеше с гръб и размазваше лицето на някаква жена с помощта на обувка.
-Много мъжка постъпка, кучи сине.-измърмори Джем и се впусна напред, стоварвайки цялото си тяло върху това на мерзавеца.За миг през черепната му кутия проехтя мисълта, че може би бърка.Че може би не стои лице в лице с най-големия си враг.Ала не..не можеше да сбърка това зло, в най-чистата му форма.
И тогава загуби контрол.Тялото му не приемаше никаква команда.Ръцете му просто се движеха, краката му ги следваха.Беше се отделил от Белоугрейв, а тежките му като стомана ръце го налагаха на равномерни етапи, стоварвайки се ту върху челюстта му, ту върху гръдният му кош, изпълнен със злокобно дихание.
И тогава Джем се загуби.Загуби себе си някъде сред вълните на омразата, която бе трупал толкова време.Не знаеше защо му бе гневен.Заради Лейла..заради Айс, заради Маги?
Имаше ли значение, щом само аромата на кръв можеше да излекува раните му.

P.S.-Прощавай за бозата ;д
avatar
Джем.

Вид: : Ангел
Име: : Джем
Възраст: : Достатъчно
Брой мнения : 50
Join date : 18.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите