Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Лев Андреевич

Предишната тема Следващата тема Go down

Лев Андреевич

Писане by ???? on Сря Яну 25, 2012 9:33 am

Казваше се Лев. Лев Андреевич. Висок мъж с тъмно, като катранен кладенец , минало. Живееше на две преки от самият Кралски дворец, ако Кралския път можеше да има преки. В пълен разрез с пищността на домът на властта, домът му не представляваше повече от две порутени помещения, изграждащи жалко подобие на къща за едва двеста пари в нортфордска парична единица. А, повярвайте, паричната единица в кралството бе три или четири пъти по- солена от еврото, което изграждаше може би най- стабилната й икономика, е, не можеше да се каже същото и за останалата част от управлението, но икономическия напредък не трябваше да се омаловажава. Лев успя да си позволи постройката, със също толкова занемарен двор, с последните спестявания, които бяха останали в касичката му. Когато влезете вътре, първото нещо, което ще хване окото ви, ще бъде голямата икона на Дева Мария с Младенеца, закачена в края на коридора, делящ двете помещения. Разполагаше се по цялата дължина на стената, скриваща голямата дупка, която ползваше за някакъв вид скривалище за оръжията си. За разлика от всичко друго, иконата притежаваше позлатена рамка и сигурно можеше да й вземе доста голяма сума дори за тукашните нормативи, но Лев държеше да не я губи по какъвто и да е начин. Винаги щом влезеше, Лев се покланяше и прекръстваше пред нея. Леко приведен, погледа му срещаше разбитите плочки на пода. Някога бяха имали приветлив син цвят, но днес те бяха просто избледнял спомен, намекващ за уюта, който бе притежавал този дом едно време. Бе опитал да замаже положението с килим, но не се получаваше. Самият той представляваше мръсна и кална гледка. Чак след прекръстването, Лев сваляше кожените си ръкавици, поглеждаше за последно иконата и се извръщаше на дясно. Имаше две възможности. Стълбите към втория етаж или олющената, белезникава на цвят врата. Ако продължеше по стълбите, нямаше да стигне никъде другаде, освен на покрива на постройката. Някога вероятно са водели до втори етаж, но днес той не съществуваше. На мястото му имаше просто под, който играеше ролята и на таван в същото време. Имаше едно единствено канапе, останало горе, което дъжда наваляваше всеки път. Лев често сядаше там през зимата, облечен в черното си, кожено палто и размишляваше. Мислеше за всеки един от онези моменти в живота си, случки, които можеха да го преследват до смъртта и заплашваха да се случи именно това.
Ако пък отвореше вратата, тя щеше да го отведе до по- голямото помещение на постройката. Беше доста по- запазено от коридора. Макар и олющени, стените можеха да покажат на евентуално пристигнали гости, какъв е бил истинския им цвят и колко пъти Лев се бе опитвал да го замени с нещо не толкова свежо колкото зеленото, но то се отронваше за месец- месец и половина под влиянието на мизерията, царяща в къщата. В единия ъгъл се намираше импровизираното легло, създадено от два дюшека, покрити с бял чаршаф. Няколкото жълтеникави петна по краищата загатваха, че последното му пране е било преди около месец. Възглавница нямаше. Както и юрган, единствената завивка бе олекотено, старо одеало, което обаче успяваше да издържи на всички издевателства и не се предаваше. Когато пристъпеше прага, събуваше обувките си. Поместваше ги на една страна, където заемаха бойният си пост. Те бяха някак нови, черни и винаги чисти. Загатваха за поста му в царския дом, но нищо повече. А как се бе добрал до този пост? Загадка. Пристъпваше предпазливо по мекия, изтъркан килим, стигаше до дървеното писалище и стола, разположени по средата на помещението. Там отгоре обикновено разполагаше множеството си листа, изписани и не изписани с биографичните му размисли. Ъх, така ги наричаше той. И това беше... единствените мебели в това огромно помещение, можещо да побере още три пъти по толкова.
Ако продължеше към вратата... но тази вечер бе решил да не продължи. Появи се на входа. Никога не заключваше дома си, нямаше какво толкова да му вземат. Кубинките му оставиха следи по прашния, разбит под, малко пред иконата. Сведе глава, поклони се по- ниско от обикновено. Погледа му срещна с онези плочки. Пръстите му се свиха един до друг и прекръстиха три пъти съществото му. На ум повтаряше молитвата и молеше за прошка. По войнишки, Лев се обърна, така сякаш маршируваше, заизкачва се бавно, но славно по стълбите. Все повече го лъхваше студения въздух, принадлежащ на нортфордската зима. Подаде глава на втория етаж и се огледа. Стълбите свършваха до някъде, не му позволяваха да се изкачи напълно по тях. Лев подпря силните си, мускулести ръце се подпряха на подовите дъски, покрити с навалелия сняг. Набра се и от раз се качи без затруднения. Мантията му се развя, разкривайки протрити дънки и стара тениска от долу. За четиредесет и три годишен мъж, Лев андреевич бе в изключително добра форма. Човек трудно би могъл да предположи, че всъщност е на чак толкова години. Лицето му, носеше белезите на всичко което бе извършил. Носеше белезите на Ирак, Афганистан. Мисия след мисия преди да се оттегли тук. Носеше белезите на десетте престъпления, които бе извършил. Душата му, перждевременно състарена и самотна, бе съсухрена и търсеше всеки един намек за любов.
Спомни си... онзи понеделник, когато за първи път се завърна от Афганистан в България. Макар и руснак по народност, Лев дълго време обитаваше тази малка балканска страна. Настани се на стария фотьойл. В главата му излезе звука на тишината, която обгръщаше тогавашната сграда на министерски съвет. Беше странно тиха, а той самият не си спомняше защо изобщо беше там, но целта му бе една от големите масивни врати. Не знаеше къде щеше да го отведе, но съвсем скоро разбра. Намираше се в голяма заседателна зала. Празна зала, ала не съвсем. „Господин Андреевич, имаме задача за вас”- от някъде дойде гласа на жената, която бе взела интервю от него, малко след като кана на летище София. Казваше се Мариана Георгиева и работеше за онзи всекидневен, делничен вестник, чието име все не можеше да запомни. Лев можеше да се закълне, че в този момент бе кимнал, но изобщо не е трябвало... така се и оказа. Няколко дни след това в ръцете си държеше главата му. Напъхваше я в сак и час по- късно го предаваше на същата тази жена- проклетата Мариана Георгиева. През следващите три години изпълни още много нейни поръчки, всяка от които тя превръщаше в сензацията на седмицата. И всичко бе добре, освен съвестта му, докато властта не го разкри. А въпросната госпожа дори свидетелства срещу него, създавайки поредния скандал. После Лев се сдоби с фалшивите си документи, с които избяга от страната и като нов човек с нов живот пристигна тук... в Нортфорд.
Палач. Това професия ли беше? Очевидно да. Нямаше представа как се съгласи да изпълнява подобна длъжност. И все пак, нямаше огромен избор. Нямаше познати, нито приятели. Длъжността му така го отделяше от обществото, не виждаше разбиране в нито един поглед, сякаш всеки го презираше заради това което прави.
Лев се изправи от мястото си. Нямаше какво повече да търси на тавана. Пък и беше време за работа... още една глава,
още един живот.

????
Гост


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите