Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Катарина Дешанел

Предишната тема Следващата тема Go down

Катарина Дешанел

Писане by Katharina Deschanel on Нед Яну 29, 2012 7:16 pm


/Kate Mara/

Сред Италия;;

В този септемврийски следобяд имението бе загубило красотата си. Есенното слънце с блясък се отражаваше в като че ли полираните прозорци, но топлината му се превръщаше в жега, която затрудняваше всеки опит за достъп до чист въздух на Катарина. Крехката й детска фигура стоеше на един от балконите и наблюдаваше случващото се в градината. Една на 15-годишна възраст тя ставаше свидетел на нещо толкова грозно и травмиращо като черното, траурно шествие, предвещаващо наближаващо погребение. Нещо я накара леко да повдигне дясната си ръка и една руса главица се зарови в червената й рокля на бели точки. Кожата й бе хванала лек загар, но прасковения й цвят доминираше. По скулите й се стичаха искрени и чисти сълзи, които се опитваше да възспре, за да остане силна.. Серийн се нуждаеше от нея. Не можеше просто да се отдаде на мъката.. Та на кой можеше да разчита това 10-годишно дете, след като бе ясно, че баща им не бе най-годната стока? Още повече, че това не бе биологичният им баща, а втори. Мъж, който търсеше главно пари и слава, а покойната Анабел Вон Валерион можеше да предложи това, при това и в много задоволителни количества. И до какво я доведе това лековерие? Сега спеше своя вечен сън, носена в дъбов ковчег към розовия кът на градината, състоящата се от пищна и буйна разстителност, което се разпростираше дори по каменните ограждения на просторното зелено пространство.
- Аз съм тук, Серийн... Имай вяра в мен. Всичко ще бъде наред. – промълви Катарина, но дори тя не вярваше на думите си. Не вярваше в нищо, защото нищо не й изглеждаше достатъчно надежно, за да довери. Лешниковите й очи, придобиващи наситения шоколадов отенък на тези на майка й, за миг от секундата забелязаха лукавата усмивка на Кристофър Бранко, който бе последния от шествието. Това инстинктивно я накара да притисне по-силно сестра си към себе си и да отмести поглед към близките ябълкови дървета. Любимите на майка й, защото устните й бяха все така червени като ябълките, а ябълковият й пай нямаше равен. Тези спомени породиха една бегла усмивка, която изви крайчетата на устните й и пресуши сълзите, но някак притеснението и тъгата надделяха и тя се загуби като жизнерадостния вид на Анабел бе изгубен във вечността.


Три години по-късно;;

Беше една от онези нощи, в които Катарина не можеше да заспи. Тропотът в таванското помещение сякаш я пронизваше с нощ. Писък, удар, по-силен удар, отчаян вик, докато не последва последния удар. Тогава нещо посрещна прашния под и ударът срина част от мазилката на старата сграда, върху бледото й лице. Тогава тя отвори очи. Тънък слой светлина навлезе в стаята от отворената врата и една фигура мълчаливо намери своя път в другия край на стаята. Катарина затвори отново очи и се опита да заспи наново, но тихият плач от съседното легло достигаше до нея и не й позволяваше да остане безучастна. Тази ситуация й бе позната до болка. Сега бе пълнолуние. Харесваше луната, особено когато бе такава. Пълна и оранжева. За разлика от останалите младата наследница на фамилия Валерион харесваше точно този нетипичен неин цвят, а като цяло червената тоналност й бе любима.
- Спиш ли? – чу се тих глас, който възспря за момент плача. Глас, който трепереше и бе притежание на друго младо момиче. За миг Катарина хвърли поглед към тъмнината, където се намираше второто легло в стаята и поклати глава. Тъмните й коси пробляснаха на бледата светлина и тя отново погледна към луната.
- Защо ми се случва това? – попита момичето и думите й се сподавиха в нов шепот. Тя мъчително се надигна от леглото и се приближи към прозореца, позволявайки на оскъдната светлина да огрее лицето й. Валерион не можеше да понесе тази гледка. Момичето бе русо. С къса до раменете коса и облечено в бяла нощница, която сега не бе толкова бяла. По нея се виждаха ясни петна, а лицето й бе съвсем различно. Не бе такова, каквото го помнеше. Сега оново ангелско лице бе покрито със синини. Някой нови, някой стари. Някой бяха се превърнали в драскотини, други в рани, а трети все още кървяха. Кръв, която се попиваше от възглавница й или бялата нощница. Катарина не знаеше отговора на този въпрос. Така и не бе разбрала кога целият й живот се бе превърнал в Ад. Всъщност знаеше, но не искаше да си спомня. Все още помнеше щастието на родителите си. Истинските си родители. Помнеше онази малка къща в Англия, където бе отрастнала и уроците по пиано. Уроци, които обожаваше, но след раждането на сестра й, тя ги прекъсна. Но това розово минало бе до момента, в който баща й не бе жертва на заговор. Преместиха се, а майка й намери негов заместител, но явно не бе преценила правилно избора си. Избор, който доведе до сериозни промени в семейството. Той имаше неописуема страст към парите и славата, но по-лошо бе, че пиеше. Пиеше по много. В началото по цели нощи отсъстваше, а майка им често изпадаше в депресии от загубата на хармония в семейството. Тогава се започна побоят. Побой, на който жертва бе майка й, докато един ден просто не издържа и не ги напусна. В началото изпадна в толкова дълбока депресия, че нищо не бе способно да я откъсне от този измислен свят, след това се появиха някакви редки симптоми на болест, която докторите не можеха да си обяснят. Накрая тя просто изсмука и последните дози живот от крехката представителка на заможната фамилия. Сега от нея имаше само едно завещание, което все още не бе отворено, но рано или късно Кристофър щеше да посегне и на него, тъй като парите винаги бяха недостатъчни за него.
- Не знам, Серийн. Едва ли помниш нещо от миналото, но е по-добре да търпиш. – отговори тихо Катарина и продължи да се взира в нощното небе. Самото изричане на тези думи я караше да усеща онази тъпа, но ужасна болка. Караше собствената си сестра да заеме мястото на майка им, след като знаеше нейния край. Поне можеше да я предпази от този край, но дали можеше да опази и себе си? Помнеше онази сутрин след погребение, когато срещна баща си в градината. Връщаше се от някъде. Отново бе пиян. Усещаше силния мирис на уиски и бренди около него.
- Майка ви пожела аз да се грижа за вас, така че бъдете добри и ме слушайте. – измърмори и той с онзи глас, която предизвика студени тръпки, които преминаха през цялото й тяло. Още същата вечер Серийн стана жертва на неговото насилие, а тя самата не направи нищо. Сега три години по-късно реши да направи нещо. Вече бе на 17 и никой не можеше да я задържи тук. Щеше да избяга. Тя стана и погледна за последно към Серийн. Желаеше да я вземе със себе си, но не смееше. Беше облякла червената си рокля. Единствената дреха, която бе в добро състояние и едиствения останал спомен от майка й. Измъкна се тихо. Нарочно не се бе обула, за да не разбужда баща си, който спеше във всекидневната, унесен от поредната доза алкохол. От пълната свобода я деляха още само още две крачки и една врата.
- Къде отиваш? Катарина? – чу се умолителния вик на Серийн. Тъмнокоската застина на място и погледна нагоре. Вече нямаше съчувстие към сестра си. Баща им се раздвижи и след минути се обърна към входната врата. Десшанел му хвърли един последен поглед и излезе. Затича се с всичка сила. Искаше да се махне оттук, а сега плана й се проваляше. Босите й крака се забиваха силно в земята, дори се поряза на едно стъкло, а алената кръв останава като следа върху белия сняг. Поредният остатък от поредната празна бутилка. Верният спътник на баща й по пътя към дома.
- Къде си мислиш, че отиваш? – провикна се той от входната врата и за минути я настигна, хващайки косата й, за да я спре. Катарина тихо изръмжа и се опита да го избута, а сълзите напираха в очите й. Не искаше да става жертва. Беше се измъкнала от това бреме, защото не приличаше на майка си, но сега действаше като нея и се превръщаше в потенциална жертва. Усети как баща й я вдигна и я завлече отново в къщата. Старо имение в италиански вид, което вдъхваше респект, на всеки погледнал островръхите кули и високите прозорци. С другата си ръка, Кристофър издърпа Серийн нагоре по извитите стълби и я блъсна към общата им стая. Остра болка проряза крехкото тяло на русокоската и за миг тя загуби воля за борба, а когато се осъзна бе късно. Последното, което видя бе затварящата се врата и щракването на металния ключ. Катарина продължаваше да упорства. Блъскаше с всички сили всяка част от тялото, до която достигаше, но сякаш той не чувстваше никаква болка. Накрая се озоваха в таванското помещение, където Бранко едва ли не я захвърли на прашния под и се запъти доволно към старото бюро в близост до прозореца. Катарина се огледа и остана изненадана. В представите си бе виждала това помещение в милиони вариации, но дори за миг не бе помисляла, че това може да е кабинет.
- Какво си имаме тук? – засмя се самодоволно Кристофър и фокусира погледа си към нежната фигура на пода, която все още не осъзнаваше какво става тук.
- Знаеш ли колко си ми ценна ти? Нима не се чудиш защо толкова те пазя? Ти си повече от злато, малка моя. – започна с по-мил тон мъжът и отново смени посоката си на движение. В тона му се забелязваше някакъв скрит замисъл, но Катарина нямаше представа що за идея би могла да се върти в главата на подобно чудовище, но знаеше, че каквато и да бе тя, не бе добра.
- Катарина, Катарина. Дори красиво име имаш... Жалко, че няма да доживееш отварянето на завещанието. – поклати театрално глава Кристофър и се спря пред прозореца, след която се сепна и смеха му огласи малката таванска стаичка. С три резки движения той взе нещо от бюрото и се приближи към момичето, дръпвайки отново косата й, но този път по-нежно, но достатъчно силно, за да я накара да се изправи.
- Посвещавам имението и всичките си притежения на двете си дъщери – Катарина и Серийн Дешанел. – оповести с лек руски акцент Кристофър, имитирайки майка им. По това Катарина предположи, че четеше завещанието й. Трябваше да го отворят идната година, но явно както бе очаквала – Бранко се бе предал по-рано или нуждата за пари вече го притискаше.
- Прави каквото пожелаеш с имуществото, но не смей повече да нараняваш Серийн и дори не помисляй да ми посегнеш. – повиши тон Катарина, изръмжавайки думите в лицето на Кристофър и усещайки хлабавата му хватка се изтръгна от ръцете му. Ядът не напусна очите на мъжа, но той не й посегна. Имаше волята да устои на това желание.
- Не знаеш какво заслужаваш за тези думи, но скоро ще дойде и твоя час... Серийн ми принадлежи, а теб ще се справя по-лесно. – засмя се мъжът, гордейки се с плана си, но щастието му не просъществува дълго. От долния етаж се чу вик, който внезапно замлъкна и мъжът се приближи към прозореца.
- Глупачка! – прошепна гневно той и се отдръпна назад, отпускайки се немощно на стола си, докато Катарина следеше движенията му. Чу се тихо стържене на долния етаж и тя побягна. Ключовете на Кристофър бяха паднали и сега тя ги стискаше в ръката си. Спря се пред вратата на общата стая и затърси ключа. Една ръка се блъсна в дървената повърхност и изтръгна ключовете от ръцете й.
- Повече не се нуждае от теб. Тя направи своя избор и последва майка ти. – изръмжа бясно Кристофър и я дръпна за китката. В погледа му имаше нещо животинско, което Катарина до момента не бе виждала. Минавайки пред кухнята, Кристофър взе един нож и продължи напред, забравяйки за студа и снега, които го вкопчиха в тях при напускането на уютното имение. За миг Дешанел погледна назад, търсейки прозореца на стаята си, но там забеляза само края на бялата нощница на Серийн. Един отчаян вик се откъсна от задъханото й тяло, но Кристофър я дръпна по-силно и измърмори нещо под носа си. Някъде сред гората, в която той я водеше, Катарина успя да се измъкне от него. Бранко се опита да я задържи, порязвайки я леко, но не успя. Усетила малката си свобода, Катарина се загуби сред гората. Първото място, което можеше да посети бе гробът на майка си, но там първо щяха да я потърсят, за това просто продължи да бяга...------
Катарина е паднал ангел. Сама е пожелала да живее като човек. Да чувства и вижда света през техните очи, но в замяна на това губи спомените за ангелския си живот, за да не пожелае да се върне отново сред ангелите. Постъпката й се спята за предателство спрямо собствената й раса, затова е лишена от спомени и смята себе си за човек с трагична съдба, но истината е, че нейните родни братя и сестри са пожелали да я дарят с подобна съдба, за да я накажат още по-жестоко. Но това, което те не знаят, а и самата тя все още е, че спомените са някъде там, но само трябва някой да ги пробуди отново.
avatar
Katharina Deschanel

Вид: : паднал ангел
Име: : Катарина Дешанел
Възраст: : 21
Дарба: : усеща всяка лъжа, буквално е като детектор на лъжата.
Брой мнения : 6
Join date : 29.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Катарина Дешанел

Писане by Robbin. on Пон Яну 30, 2012 12:26 pm

Добре дошла; избери си орден xD

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите