Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

The Prison;

Предишната тема Следващата тема Go down

The Prison;

Писане by "moriarty" on Пет Фев 03, 2012 4:37 pm

avatar
"moriarty"

Вид: : a smtn.
Име: : Фара ЛаРош-Мориарти.
Възраст: : 21.
Дарба: : charm, intellect, wearing little black dresses;
Семейство: : Has a little brother named Cloud <3
Брой мнения : 8
Join date : 17.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Prison;

Писане by "moriarty" on Пет Фев 03, 2012 5:30 pm

O, беше мрънкала. Много, всестранно и докато не бе прегракнала но никой не й бе обърнал внимание. Баща й, който между впрочем все още се правеше на мъртъв, временно бе изскочил от метафоричният си ковчег за да й прати закодирана телеграма на... древноегипетски. Слава на всички богове навреме бяха намерили специалист който да преведе съобщението, макар и това да му бе подействало смъртоносно след като се бе оказало, че свитъка съдържа някакъв ултратънък експлозив. Жертвите бяха малко, до колкото знаеше вече дори по медиите бе плъзнала теорията, че всичко е дело на проблеми с газта и толкова. Това настрана в телеграмата не се бе съдържало кой знае колко, освен стандартните учтивости, молбата да прати поздрави на Клауд и още някакви ежедневно стандартни неща. Последните две изречения бяха лично насочени към нея и я задължаваха (илюзия) да помогне на някакъв господин на име Джонатан да се измъкне от затвора. Това как се намесваше в политиката й да не подхваща семейният бизнес дори и да е нещо спешно? Не се намесваше, защото нямаше работа да го прави и ако бе зависило от нея щеше... да е много добре, защото нямаше в момента да крачи нервно между Анджело и Уейс. И да е на територията на затвора. Манчини явно бе сметнал за необходимо да я убеди в това, че щом е желание на баща й и той категорично набляга над това, че трябва да се случи... то трябва и никой няма избор. Тя не искаше! Това бе незаконно, носещо главоболие и отново, настъпващо смело всичките й лични принципи за обществено поведение и полицейско досие. Още по-подтискащо бе това, че заради проклетата визитация пропускаше среща с един млад застрахователен агент на име Кевин. Той бе чаровен, рус и с миналото на бивш пожарникар. Можете ли да си представите що за тяло криеха дрехите? Стомахът й изръмжа в позитивен отговор, потвърждавайки че да, може да си го представи. И че в момента го прави. Дори не й бяха позволили да вечеря като хората и Клауд я бе изгледал тъжно, завиждайки й малко за нощното посещение на поправителното заведение. Беше убедена, че хлапето ще вдигне купон веднага щом вратата на деленото им жилище се хлопне и в момента си го представяше ясно. Щеше да цари разруха- това не я притесняваше - но сън и спокойствие нямаше да намери. От няколко седмици брат й вдигаше тези умопомрачителни купони по причини, които не можеше да й даде (и упорито се извиняваше за това). Какво се опитваше да постигне? Фара толерираше, все пак Клауд винаги имаше някаква сериозна причина зад действията си но бе почнало да й идва до горе. Ако отново завареше хлапета да й ровят в шкафа с бельото щеше да размисли временно за позицията си в корпорацията и без да му мисли би наела наемен убиец. Или би накарала Аделина да помогне, колкото и нехуманно да бе.
Искаше вечеря, нормална вечеря. Уейс й бе купил бейгъл но Фара напук не го бе дори пипнала. Сега горкото нещо сигурно се вкисваше на задната седалка на лимузината и душата й тайно се изкушаваше да отиде да му прави компания. В трапезарията си щеше да намери прелестно свинско печено, яхния и пресни зеленчуци но не... тя трябваше да е голямото момиче на татко и да се прави на важна клечка.
В момента вървяха по някакъв дълъг коридор, потънали много надълбоко в сградата. Бяха минали през едно от помещенията с килии и множество очи жадно я бяха потърсили през мрака. Репутацията на името, което носеше си говореше за своето; и охраната и престъпните отрепки на цялата територия на комплекса знаеха за нея. Кое бе още по-лошо? Знаеха и защо е тук и никой нямаше да направи нищо. Искаше й се да ги спрат, да извадят доказателства, да ги затворят. С радост би прекарала дните си зад решетките ако ще значи, че се е отървала завинаги от проклетата дразнеща репутация и всеобщи очаквания за поведение.
Фара потърка ръце. Беше хладно и кожата й бе настръхнала. Анджело носеше черното й палто и в момента единственото, което я топлеше бе проклетата малка черна рокля, кожените ръкавици, перлената огърлица и обувките на висок ток. Оскъдно? Не, по-скоро абсолютно неизползваемо.
- Шефе, тука. - Уейс посочи някаква врата и полицаите, които ги съпровождаха се спряха и застанаха от двете им страни... като някакви наистина скучни антични статуи. Не, може би нещо готическо. Водоливници? Достатъчно противно за да пасне на отегченото й настроение в момента и да я задоволи. Значи това беше, а? Кой ли щеше да е този господин Джонатан, който толкова спешно трябваше да измъкне по молба на баща си? Бяха я уведомили, че въпросният индивид е наясно с много неща и най-вече на какво е способна корпорацията за която работи. Ако обърнем телефонната линия какво се получаваше обаче? Фара не знаеше нищо повече за него освен това, че първото му име е Джонатан. Защо не я бяха уведомили?
- Да се свършва с тази простотия. Давайте по същество. - девойката въздъхна и остави Анджело да мине пред нея и да задържи вратата. Този мъж живееше по джентълменският кодекс и трябваше да се съобразява с маниакалното му желание да го показва и излива върху нея сякаш е някаква бездънна кофа. Обикновенно я очароваше но сега не можеше да подейства толкова "магически" и само я подразни още повече. Какъв ли беше този Джонатан? Сигурно минаващ петдесетте, затлъстял и с досие за педофилия и изнасилване. Името го предразполагаше.
Този въображаем образ нямаше нищо общо с това, което я чакаше вътре и това я шокира. На видимо неудобен метален стол, зад маса със сходен стил, седеше мъж минал отдавна двадесетте. Той бе със затворническа униформа- горната част обаче липсваше и потник откриваше доста ясно какво може да предложи тялото му. Това... това ли трябваше да измъкне от тук? Фара се смръщи, спирайки на място. С опушеният си грим и яркочервено червило на тази бледа кожа и осветление бе като някакъв Ангел на Смъртта, дошъл да произнесе финалната присъда на своя клет стар познайник.
avatar
"moriarty"

Вид: : a smtn.
Име: : Фара ЛаРош-Мориарти.
Възраст: : 21.
Дарба: : charm, intellect, wearing little black dresses;
Семейство: : Has a little brother named Cloud <3
Брой мнения : 8
Join date : 17.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Prison;

Писане by holmes. on Вто Фев 14, 2012 1:04 am

Хората имат право. Затворническият живот наистина променя човек.
Калява го, до известна степен. Видоизменява мирогледа му и изкривява преценката му за правилно и грешно. Създава някакви лъжливи представи, че спасението ще дойде скоро, че изход все пак има. В крайна сметка времето отминава, деня се слива с нощта и няма никакви признаци за подобрение. Дори надеждата, която видиш ли умирала последна, започва да се колебае в съществуването си и постепенно се изпарява накъде между четите безлични стени на килията. Ежедневието става мудно, сиво... и като цяло губиш желание не само за живот, а дори за най-дребните неща, които иначе го поддържат.
И откъде бихме могли да знаем подобно нещо? Много просто – като наблюдаваме Джонатан Холмс, досущ като някое опитно мишле, докато той претърпява своите възходи и падения в онази забравена от Бога килия. Чувстваше се изолиран от света, а не беше изминал и месец от присъдата му. Как се очакваше да изтрае пет години, без да се побърка? Та те го държаха затворен, изолиран в най-крайното и почти безлюдно крило на затвора! Пазачите му почти не разговаряха с него, донасяха храната му в килията и дефакто нямаше никакъв пряк контакт с друго човешко същество. Беше поискал някои удобства, като вестник или музика например, за да не се стигне до положението, в което ще почне да разговаря сам със себе си... Но беше получил само налудничав смях в отговор, което му даваше да разбере, че никой не го взема на сериозно, дори когато е наистина сериозен.
По дяволите, беше като някое побесняло животно, държано затворено в клетка. В някой цирк, надалеч. А посетителите се изреждаха един по един да го ръчкат с клонки и да го разглеждат като някакъв нов вид бозайник, неоткрит до този момент. В някакъв период от своето заточение, Джонатан стигна до извода, че може би останалите се страхуват от него и затова се отнасят към него по този начин. Сами разбирате всъщност, че всичко това бе нелепо. Някаква извратена шега на съдбата, която цели да покаже за пореден път надмощието си над разни жалки и непотребни индивиди. Холмс почти можеше да си я представи как му се изсмива подигравателно лицето и го сочи с кокалестия си пръст, докато през паузите за поемане на дъх едва-едва изрича: „Видя ли? Казах ли ти аз? Глупак такъв!”
Вече споменахме монотонното ежедневие. Време е да кажем, че един слънчев ден – фигуративно казано, разбира се, защото в килията нямаше никакви прозорци и дори да бушуваше ураган навън, нямаше как да проличи – тази досадна верига беше прекъсната с обнадеждаващите думи „имаш посетител”, макар и придружени с едно: „Хей, откачалко, на теб говоря!” Блокаж. Съзнанието на Грегъри просто блокира и упорито отказа да възобнови дейността си. Умът му беше зает от едно-едничко име, което сякаш значеше света за него. Тъмнокоското се запрепъва след пазачите, било то от силно вълнение, било от това, че едва ли не е забравил как да ходи за тези няколко седмици – не може да се каже.
Той щеше да я види. Щеше най-накрая да види Клара. Неговата скъпа, прекрасна Клара! Една нейна усмивка можеше да озари деня му, да му вдъхне нова надежда и нямаше дори да го интересува дали се намира канавка. Трябваше да ѝ обясни всичко – имаше толкова много неща, с които тя не бе наясно и които нямаше възможност да ѝ разкрие при предишното ѝ посещение. Е, тя беше в правото си да му се сърди тогава и да не му дава думата – та той съсипа сватбата им и вероятно бъдещето им като цяло, но тя трябваше да го изслуша. Дължеше му поне това; това бе и едничкото, което искаше в този момент.
Неусетно, Джон вече се намираше в помещението, отредено за посещения, а два четирикрилни гардероба охраняваха входната врата. Той не обръщаше внимание на компанията си, чудеше се единствено къде е любимата му. Напрежението го държеше на крак и той напрегнато обикаляше стаята напред-назад.
Овладей се!”, застави си той и се настани неловко на стола, който го изкушаваше още откакто влезе. Нещо не беше наред. Ако Клариса наистина беше тайнственият му посетител, вече щеше да е тук. А и ако искаше да го види, щеше да дойде по-рано. Може би е имала проблеми да си уреди посещение? А може би просто не е искала да го вижда толкова скоро. Не, нещо наистина намирисваше. И това не беше Холмс, който въпреки минималните температури в килията си, вреше и кипеше. Горнището на затворническата униформа в случая се беше оказала минус, така че да я пожертва в благото на съня си като някоя преродена възглавница, например, му се струваше нещо напълно нормално и естествено. Сега хладнината на стаята не му правеше впечатление, макар от студа да го предпазваше само един нищо и никакъв си потник. Знаете... Гореща кръв, предава се в семейството.
Любопитството разяждаше Грег от вътре като киселина и точно щеше да поразпита пазачите си кого аджеба очаква, когато от края на коридора долови стъпки. Множествено число. И след броени секунди, пред него се появиха няколко фигури, обвити в мрак и една не толкова грубовата на вид. Дори изтънчена и някак изпъкваше на фона на онези горили зад гърба ѝ. Подозренията на мъжа се оказаха верни, защото пред него не стоеше неговата годеница, а съвсем непозната жена с фрапантно за сезона облекло. Изключваме присъстващия от картинката, който създаваше своя собствена мода и събираше последователи.
Ако Холмс беше в кажи-речи добро настроение, щеше да се пошегува, че въпреки удобствата, за които е молел, елитните компаньонки не фигурират в списъка. Но вместо това, той набързо спусна безличен поглед по жената пред него и след това кратко наблюдение стигна до извода, че е прекъснал нещо или просто е провалил нечий планове. Лъскава рокля и нетърпение в очите и позата като цяло, сериозно – какво по-лесно от това? Съдейки по дължината на дрехата ѝ, може би плановете са включвали и някой млад мъж. О, колко жалко, нека всички потъгуваме за нейната загуба. Скука! Разумът на Джонатан изпадаше в някакво състояние на спящ режим, в който нито използваше пълния си капацитет, нито беше отказало напълно. Но това не му стигаше – той беше като наркоман, а неговият опият бяха случаите. Ала да си го признаем – от това негово положение нямаше как да се снабди със случай, нали?
Тъмнокоското постоя мълчалив още известно време, отвръщайки достойно на погледа на непознатата. След това прочисти деликатно гърлото си и се приведе напред, опирайки се о ръба на масата.
- Простете, че осуетих плановете ви за вечерта, госпожице...? – мъжът леко проточи последната дума, в най-изискан опит да разбере името на тази Джейн Доу, малката мистерия на вечерта. Коя беше? Защо идваше точно при него? Защо се движеше с такава заплашителна компания след себе си? Джон вече бе надушил някаква следа, но не искаше да пожертва и последното си късче ревностно опазена надежда. Не, щеше да изчака отговорите на дамата, а после да прави своите изводи.
avatar
holmes.

Вид: : consulting detective.
Име: : Джонатан Грегъри Холмс
Възраст: : 31
Дарба: : high-functioning sociopath.
Брой мнения : 19
Join date : 21.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Prison;

Писане by "moriarty" on Вто Фев 14, 2012 2:38 am

Този мъж...
Беше очаквала нещо съвсем различно. Дали лицето й бе издало изненадата и лекото разочарование? Беше много вероятно, но на подобно осветление не можеше да разчита. То бе като че ли нарочно приглушено така, че да създаде една много мътна реалност. Сенките бяха малко по-сюреалистични от колкото бе позволено и това я убеждаваше, че се намира в някаква постановка. Мрачните тонове на ситуацията отиваха добре на фигурата й обточена с черно, наистина приличаше ня някакъв предвестник на Смъртта. Добре напоените с червило устни се отлепиха една от друга, загатвайки леко белотата на зъбите намиращи се от другата страна. Бегла усмивка се материализира, но за много кратък период от време. И толкова. Беше взела прибързано решение и бе издала повече чуства от колкото е възпитано в първите няколко минути от срещата им. Беше възпитана на друго и в момента възпитанието й бе идващо на смяна с досадното желание да изрита абсолютно всички останали и да направи място само и единствено за себе си. Имаше среща с малко по-различен субект от този който си бе представяла и сега можеше добре да го огледа на това мизерно осветление. Тялото му носеше белезите на затворническият живот, на загубената свобода но под всичко това не можеше да надуши пречупена воля. Този неин... клиент, все още не се бе поддал на изкушението да се предаде и остави на течението. Значи това бе Джонатан?
"Здравей Джонатан."
За какво ли го бяха затворили? Не изглеждаше като опасен престъпник но реално тези бяха най-опасни, най-непредвидими. О, щеше да убие баща си за това, че я бе замесил в цялата тази глупост. Колкото по-бързо свършеха обаче толкова по-добре бе за личните й интереси- а какво друго да прави в момента освен да им се остави изцяло? Главата й лекичко се извърна назад към Анджело, който възприе неказаната заповед автоматично. Стол се поднесе пред нея, поставен внезапно от другата страна на масата, така че седящият да се изправи лице в лице със затворника. С глухо тракане на токове младата жена се настани именно там, заемайки свободна поза с кръстосани високо крака- изглеждаше като че ли поставена в домашна обстановка но това не бе всичко. Излъчваше спокойствие, но това бе само на повърхността. Отдолу се криеше увереност, вероятно интелект с особени заложби и някаква власт, която не се натрапваше като вредно качество. Това бяха няколкото поколения лидери от чиято кръв произхождаше и бе пряка наследница. Колкото и да се опитваше да се слее с овцето все пак носеше ген, който да я изяви над тях и от това се подсилваше статуса й на "femme fatale". Нямаше съмнение, жената пред него бе именно една от онези мистериозни изкусителки, но нещо в ситуацията му подсказваше, че няма да получи флирт в момента. Не че тя се смяташе над нивото му, не, просто в момента бе дошла абсолютно професионално да уважи чужди желания. Той нямаше как да знае колко досадно е това за нея и как не иска да е на това място в момента- за него трябваше да е само престъпната особа с прекалено много власт дошла да откупи свободата му. Дали се досещаше за това? Любимата му Клариса бе далеч, но скоро може би щеше да успее да я достигне отново.
За сега трябваше само да разчита на професионализмът на тази непозната жена и нейният мрачен чар. Тя наистина бе дошла тук по работа, което значеше, че срещата ще протече максимално компактно във времето, без да нарушава графиците и на двамата- макар и в неговият случай да не можеше да търсим подобен сюжет.
- Мориарти. - тя довърши изречението му с тон на абсолютна безразличност относно мисловните процеси, които щеше да събуди името след точно броени секунди. Знаеше как действа то на престъпници като него- беше едва ли не кодова фраза издигната в култ от преди много много години. Никога не губеше властта си и по неясни причини напомняше на пиратският код "parle". Самата Фара мразеше да се представя с бащината си фамилия и наистина пред всички останали в сферите на нормално ежедневие бе просто "ЛаРош" но ситуацията... ах, баща й. Щеше да му го върне тъпкано- никакви подаръци за празниците и рождения му ден. Знаеше откачалката колко държи на това и как е готов да зареже абсолютно всичко- от саботаж до зверски тероризъм- само за да се наслади на кратките благи семейни моменти. Чернокоската щеше да направи пауза, това бе нейното зловещо наказание за това че я караха да изпълнява рожденните си задължения. Светлите й очи се плъзнаха по лицето на Джонатан преди да се спрат на неговите- с толкова зрителният контакт бе осъществен и тя си позволи лека подканваща усмивка.
- Стореното сторено. Нека говорим по работа, нали за това съм тук? - Уейс се изравни с нея и остави в центъра на масата папка с документи. Върху белият картон се мъдреше щампата на полицейското управление- с лъскавото мастило, с релефния печат и всичко. Беше прекалено истинско, за да е фалшификат. Кожените ръкавици и ръцете облечени в тях се пресегнаха и придърпаха тестето към младата жена, разлиствайки го. Пред Джонатан се откри личното му досие, снимки от местопрестъплението, свидетелства... това бе всичко свързано с престъплението за което в момента го обвиняваха. Цялото разследване, всичко което имаха за него. И то просто лежеше пред него, подклаждайки любопитството му. Фара беше прегледала нещата в лимузината набързо, не можеше да намери в себе си чак толкова работохоличесто настроение с което да се задълбочи. Нека не забравяме, всичко това бе досадно и нарушаващо личната и свобода и взети решения. Какво я интересуваше дали той наистина бе виновен или не? Дори не се бе загледала в името му, в личните данни. Трябваше да го измъкне и да подпише сделка с него, останалото бяха глупави подробности.
- Изглеждате ми като мъж с проблеми. За съжаление... аз съм единствената, която може да ги реши. - тя вдигна поглед от документите, които отново не бе погледнала и върна очите си в позиция в която да срещат неговите. Не трепваше, все още базираше цялото си поведение на онзи точно определен професионализъм, който трябваше да си изсмуква от пръстите за да прикрива нежеланието да се занимава с нелегалности и прочее. Една среща- една нормална среща. Много ли искаше от живота? Денонощие без да я преследват страховете, че ще умре сама или женена за наркобос на име Сицилияно и ще си имат дванадесет мазни хлапета. Защо брат й не бе до нея в подобни моменти на абсолютна криза?
avatar
"moriarty"

Вид: : a smtn.
Име: : Фара ЛаРош-Мориарти.
Възраст: : 21.
Дарба: : charm, intellect, wearing little black dresses;
Семейство: : Has a little brother named Cloud <3
Брой мнения : 8
Join date : 17.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: The Prison;

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите