Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Нейде из Калифорния, преди около 4 години

Предишната тема Следващата тема Go down

Нейде из Калифорния, преди около 4 години

Писане by Oliviyah Rayne Norrington on Пон Фев 06, 2012 10:32 pm

Note-to-Punch:
Spoiler:
Олях се, признавам, затова ето кратък обзор на поста-
Оливия е получила заповед да убие Батил и изчаква подходящ момент, за да нападне. Натрапва се на новата му съседка, за да "открадне" лика ѝ и вероятно дори я убива, или поне праща в безсъзнание. После най-нахално моли Деймиън да му харчи тока, защото е зъл демон, решен да мине на тънко.
Пуска я в дома си на собствена отговорност. И средства.
Наближаваше пладне в една лятна неделя, когато Оливия излезе от прикритието на сенките. Паважът под краката ѝ сякаш се пропукваше, заплашвайки да я погълне като в зейнала паст, портал към Ада, а слънцето се отразяваше във всяко едно малко прозорче по околните сгради, образувайки причудливи форми.
Меко казано, беше като в пещ.
Момичето търпеливо беше изчакала до този момент, търсейки и последната хладнина в глухите, привидно недокоснати от жега улички. Сега се бе насочила към отсрещната сграда – жилищна кооперация – с уверени крачки и дори с приповдигнато настроение, до известна степен. Всъщност не, не беше просто приповдигнато – тя изпитваше задоволство от предстоящото, нетърпение, вълнение. Това си играеше с чертите на лицето ѝ, смекчавайки онази сякаш постоянна, жестока усмивка и караше цялото ѝ лице да сияе; изглеждаше ведра. Беше досущ като някое дете в коледната утрин, което очакваше да отвори подаръците си. И о, нейният подарък си го биваше и определено си заслужаваше. Беше нещо като мисия, или поръчка за убийство, казано по-простичко. Може би трябваше да я притесни факта, че не знаеше почти нищо за мишената. Само име и адрес – Деймиън Батил, а той се намираше именно в сградата, към която червенокоската се беше устремила решително.
По принцип тази информация беше повече от достатъчна, но допълнително пикантерии винаги услаждаха нещата; даваха ѝ възможност да се възползва от преимуществата и недостатъците на жертвата. Понякога си даваше време да я проучи лично, за да разбере навиците ѝ и да ги обърне срещу нея, според случая и настроението. Сега обаче подобна волност не ѝ беше позволена; заповедта бе дадена някъде „отгоре”, нависоко – бързо и чисто убийство. Което честно казано ограничаваше вариантите на Рейн до минимални, като изключваме факта, че тя никак не можеше да търпи някой да ѝ дава съвети как да си върши работата. Искаше да разфасова жертвата си парче по парче. Да изтръгва вътрешности с голи ръце и да чупи ребро след ребро. Да я накара собственоръчно да си избоде очите, докато тя седи безучастно отстрани и наблюдава шоуто с интерес. Дори имаше известно желание да си поиграе с някои от нови джунджурии, които трябваше да представляват уреди за мъчение, но понякога бяха скучни. Наистина скучни.
Докато се изкачваше към четвъртия етаж, Норингтън обмисляше и последните щрихи от плана си. Трябваше да признае пред себе си, че не беше толкова вълнуващ, колкото ѝ се искаше, но все пак беше нещо. Тя стигна и до последното стъпало и потърси апартамент номер 4Е. В съседния до него се намираше Батил, но на този етап той не беше целта ѝ. Не още, не толкова рано.
Олив почука кратко на вратата и след миг тя се отвори, а на прага се появи стройна руса девойка, която я приветстваше с усмивката си. Тя отвори уста да каже нещо, вероятно най-любезно да попита с какво може да бъде полезна, но демонката прикова погледа ѝ, подчинявайки го на своя и всеки лъч надежда за спасението на блонди се изпари в мига, когато лицето ѝ се преобрази в шеметна, хипнотизирана физиономия.
- Името ти. – каза кратко Ри и дори да не беше подложила момичето на внушение, само мощта на гласа ѝ бе достатъчна, че краката на момичето да се подкосят и да си изпее дори майчиното мляко за отрицателно време. Имаше и едно особено усещане във въздуха, сякаш беше сгъстен, което показваше ясно кой дърпа конците и всяваше страхопочитание у другия.
- Касиди. – изплю набързо момичето, а в отговор получи само едно сподавено сумтене. „Колко банално име”, мислеше си Нора, но трябваше да продължи с плана си – времето течеше. Надникна зад гърба на Касиди и видя няколко кашона и като цяло бедна на качество и количество мебелировка. Бинго.
- От колко време си тук? – изстреля тя следващия си въпрос, а отговора гласеше едно замаяно „седмица-две”. На това дали познава съседите си, Касиди отвърна с поклащане на глава. И с това разпитът приключва, а присъдата на момичето вече е отсъдена. Оливия се спуска над нея като хищна птица, приклещвайки лицето ѝ между дланите си и след броени секунди момичето лежи на земята, а червенокоска вече е... хм, ами блондинка и изглежда като еднояйчната близначка на Касиди. Секундите се нижат една след друга безмилостно, а Рейн чевръсто прикрива тялото зад едно канапе и изважда от чантата на гърба си бутилка отлично ирландско уиски. За всеки познавач, това сигурно е безценно попадение, но момичето набързо захвърля чантата си в апартамента, затръшва вратата след себе си и... Е време за шоу.
С добре премерени стъпки, Норингтън се приближи към врата с номер 4Д на нея и отвътре дочу приглушено жужене на гласове. Или Деймиън си имаше компания, или просто се наслаждаваше на следобеда, удобно излегнал се да гледа телевизия. Някак си втория вариант ѝ се струваше по-удачен, колкото и да я блазнеше първия. Две кратки почуквания и жуженето продължава – значи наистина е било телевизор. Известно време никой не отвари и не се долавяха никакви шумове, дори на стъпки, и Олив започна да се изнервя. Първичният ѝ инстинкт бе просто да разбие вратата, но това определено щеше да привлече излишно внимание. А точно в този момент, тя не желаеше нищо подобно, затова стисна зъби и зачака. Беше минало около минута, когато пред нея застана младолик мъж, небрежно облегнал се на касата на вратата. Него ли трябваше да очисти? Не я разбирайте погрешно – не я гонеше никакво закъсняло усещане за вина или гузна съвест, просто този изглеждаше твърде млад и неопитен, че да извърши нещо толкова сериозно, за да си проси убийство. Но светът беше изпълнен с нелогични неща и хората се избиваха за щяло не щяло. На този етап, червенокоската се интересуваше само и единствено от заниманието си да ликвидира този и онзи, когато се отегчи. Да, скуката понякога можеше да е фатална напаст. Живото доказателство седеше пред нея. Поне за още известно време.
- Хей, ти си Деймиън, нали? – попита бодро момичето, заставяйки на лъчезарната усмивка да украси лицето ѝ, докато всъщност просто искаше да разбере дали бе попаднала на правилния човек. Кимване и объркана физиономия. Добре, много добре. – Аз съм Касиди от 4Е, нова съм тук и... – повдигна някак неловко бутилката с уиски, а усмивката ѝ доби една симпатична свенливост. После се засмя сконфузено и продължи с бръщолевенето си. – и все още нямам хладилник. Ще е възможно ли да я оставя при теб, да се изстуди? Довечера ще имам гости и искам да ги изненадам с хубава вечеря.
Приказките те отегчават, искаш да се върнеш към предаването. Бъди нехаен, пусни ме да вляза. Трябва. Да. Вляза.”, продължи да повтаря Нора, докато приложи малко от силите си в действие, за да му внуши искането си. Богове, дано само си падаше по блондинки.

_________________

This world is gonna burn
As long as we're going down. Baby, you should stick around.
avatar
Oliviyah Rayne Norrington

Вид: : Машина за убиване. Иначе казано, демон.
Име: : Представя се като Оливия Рейн Норингтън. Саския е действителното ѝ име.
Възраст: : Видимо на 21, но само видимо.
Дарба: : Владее пирокинеза, приема чужд облик и марионетства над всичко и всички.
Семейство: : Стан?
Брой мнения : 459
Join date : 26.12.2011


Вижте профила на потребителя http://shadowhunterslegacy.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Нейде из Калифорния, преди около 4 години

Писане by Battyl. on Чет Фев 09, 2012 7:18 pm

Деймиън Батил пристъпи в стаята с уверена крачка, а стъклено сините му очи запълзяха по хилядите рафтове .Търсеше нещо конкретно в море от пожълтели страници и аромат на кожа.Крайната му цел представляваше препис, много важен препис и един от малкото на..ами това си оставае конфиденциална тайна.Субекта му се характеризираше със следното описание „черна подвързия, червен разделител ии”Това беше.Общо взето задачата му не бе никак лека, а го гонеха срокове. Как само мразеше да му налагат огрантичения, в случая касаещи време-пространството.
-Чудесно, от тук поемам аз-Батил отново пусна онази типична усмивка, която използваше, за да получи нещо.В случая, пропуск до забранения за цивилни отдел за оригинали от изключително историческо значение.Дребата жена, чийто бадж оповестяваше, че носи името Мери, се завъртя на пети, опитвайки се да докара някаква грация в движението.Опитите и обаче не бяха овенчани с желания успех.Безлично сивата рокля се полюшна леко щом притежателката и се шмугна зад дъбовата врата.Беше едва метър и петдесет и не правеше нищо, за да прикрие това.Носеше равни обувки от кафява кожа, които бяха надупчени на места с цел комфорт и удобство на жените на средна възраст, които ги купуваха най-масово.Така де, една жена с най-елементарно чувство за мода би избрала нещо къде къде по-стилно.Но какво ли разбираше той от мода.Всъщност много.С толкова много бягство от закона и вечери прекарани на сигурно/като под дефиницията на сигурно попадаха най-вече хотелски стаи с едничкаекстра кабелната телевизия/Деймиън бе развил някакъв особен вид модна интуиция, а и от надежден източник бе научил, че велурът е пълно табу.Нещо като Дарт Вейдър в модната индустрия.Хората се плашеха от него и никой не го харесваше.
А ето, че пак се беше отплеснал.Една от малкото негативни черти в характера му.Или по-скоро една от малкото негативни черти, които сам той признаваше.Защото, по дяволите, той бе самовлюбен.И когато някой се осмелеше да му го каже, той извръщаше глава и изтърсваше нещо от сорта на „не съм самовлюбен, просто съм осъзнато красив”.Но до какви други заключения можеше да стигне човек, който не осъмваше сам..или пък ако го правеше, то бе защото сам той бе решил така.И да...отново бе загубил главата си някъде в потока от мисли.
Дългите му бледи пръсти се залепиха за редицата книги, обходиха меките подвързии.Всеки път щом попаднеше на нещо, което имаше потенциала да се окаже неговата цел, очите му светваха като електрически крушки, ала после бързо възвръщаха помътнелия си вид.
Час по късно напомняше на буреносен облак.Челото му се бе сбръчкало, подобно стара кожена обувка.Ризата му бе разкопчана до средата по необясними причини.А когато Мери се въна, за да провери как стоят нещата, дори сивата и безлична рокля почервеня при вида на разголения Батил.Не, че не му харесваше смутената и физиономия.При други обстоятелства дори щеше да си опита късмета.Ала не и сега, не и когато нищо не вървеше по план.И в онзи паметен момент, в който напрежениято бе достигнало своята кулминационна точка, нещо привлече вниманието му, така както филия намазана с ягодово сладко при някакви хипотетини обстоятелства би привлякла рояк мухи в някоя пролетна утрин.Един единствен шкаф не се връзваше с останалите.
-Мери, знаеш ли, тук е много горещо.-започна той, а бледите му устни се раздалечиха, правейки достатъчно широка сцена за изява на перфектните му зъби.Момичето стана още по-червено, ако това изобщо беше възможно.Щеше да мине за домат дубльор на друг домат за екстремните сцени в последната част на епичната сага „зелките умират сами”.-Ще ми донесеш ли едно студено кафе.
След кратко кимване, Деймиън отново бе потънал в собствения си свят и..разместването на въпросния шкаф.Бинго.Беше достигнал крайната си цел.Беше намерил безценния документ, който щеше да му послужи като директен пропуск за поредното престъпление, от което щеше да се измъкне цял както винаги.Защото, ами просто защото хората бяха прекалено глупави за да го хванат.Най-после добрал се до безценното, той бе заприличал на Ам Гъл.Много сексапилен вариант на въпросното същество.И горката мери щеше да остане сама с безпорядъка, който бе придизвикъл Деймиън.
Ала не го интересуваше.Вече крачеше уверено, като жена с кредитна карта с неограницчен лимит.Сградата, в която бе отседнал бе свсем близо, ала той предпочиташе да използва заобиколни маршрути, странични улици, общо взето неща, чиято съвкупност да заблуди евентуални преследвачи.Макар да бе убеден, че единствената персона, засякла присъствието му е Мери.А тя нямаше вид на пресредвач..нито на жерта на такъв.
Ключалката щракна под пръстите му точно четирдесет и пет минути по-късно.Дървената врата се затръшна шумно подир него, а аромата на бира го посрещна с отворени обятия.Нима имаше нещо по хубаво от у дома..или в случая от поредното място, което щеше да се превърне в пародия на дом за следващия..неивестен период от време?
С някаква неприкрита тромавост, Деймиън затътри крака към кухнята.Отвори хладилника и се изправи лице в лице с достатъчно количество бира за организирането на състезание по надпиване.Извади бутилка и разкара капачката, но преди да погълне нужното количество кехлибарена течност, започна да сваля дрехите си.Мразеше ограниченията, а въпросните неща си бяха именно такива.Остави само боксерките.
Макар да правеше вид на изтупан човечец, имаше странен вкус за бельо.Не обичаше стандартното и еднообразното.Затова носеше червени боксерки на Силвестър иТуити.Въпросните неща може и да будеха смях у женската част от населението, но причината бе, че не бяха виждали модния аксесоар върху Батил.Сам той се намираше за секси..Всъщност той се намираше за секси каквото и да носеше..Да живееше добре в компанията на егото си.Макар то да заемаше прекалено много място в дадени моменти.
Веднъж премахнал дрехите, той бе решил, че ще прекара деня в компанията на спорния канал.Намерения сринати от дразнещия звук на звънеца.
– Аз съм Касиди от 4Е.-или намерения сринати от поклащащата се бутилка уиски в ръката на момичето.Оу, да.Усмивката се завърна на лицето му, а това че бе само по бельо не му пречеше по никакъв начин.Не чуваше думите и.Не го и интересуваха, беше зает да я оглежда неприлично.
-Хладилник?Оу, имам голям хладилник..защо не влезеш и не се увериш сама?
avatar
Battyl.

Име: : Деймиън Батил
Възраст: : достатъчна
Дарба: : burn, baby, burn
Брой мнения : 113
Join date : 29.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите