Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Айрис.

Предишната тема Следващата тема Go down

Айрис.

Писане by Iris Hart on Пет Фев 10, 2012 8:00 pm


/Rachel McAdams/

Име;;
Истинското ѝ име е Сантана. Фамилията ѝ е неизвестна. Липсват и други сведения покрай нея сякаш момиче с такова име никога не е съществувало, но все пак има някакви остатъчни моменти от миналото ѝ, които все още не са заличени. Определена група от хора, които се броят на пръсти и тя си умира да унищожи, знаят за нея и твърдят, че името ѝ е Сантана Питакъс, но това е само непотвърдена със сигурност информация. Тя, от своя страна, се представя за Айрис Харт. Сред различните групи, в които се движи, е позната и като Айра, а Ая също се част от прякорите ѝ.

Години;;
Айрис никога не си признава възрастта. Може би защото тя е прекалено далечна за реалната й външност. От друга страна, пък тя може би просто е изгубила началото и броя на годините си, но да приемем, че е на 23. Да, тя самата твърди, че е на толкова, а и никой не би могъл да й даде повече.

Раса;;
Вълк-единак? Шизофреничка с нечовешки амбиции? Това не е ли достатъчно, за да опише що за странна птица бе Ая? Но за да бъде пълно досието ѝ, нека допълним и наличието на демоничност в кръвта ѝ. И да не забравяме, че е с престъпническа същност.

Орден;;
House of Antimony.

Дарба;;
Нима шизофреничните пристъпи не са достатъчни? Да, това е главното, което я превръща в нещо повече от човек и определено не е от силите, които може да контролира. Но пределите на възможностите ѝ не стигат дотам... Просто останало трябва сами да го откриете.

Външен вид;;
Барби. Такава е първата представа, която всеки си създаваше за Айрис и тя наистина някога бе имала нещо много общо с пластмасовата госпожица.
---
- Не! Не я отвеждайте! - един-единствен вик разцепи тишината, която и без това се чувстваше некомфортно в тази тягостна обстановка. Гласът бе немощен, но достатъчно силен, за да привлече погледа на Айра. Но и той бе също толкова немощен. Вероятно това бе последният път, когато Ая видя брат си. Единственият от семейството ѝ, който я приемаше такава, каквато бе, а тя въобще не бе цвете за мирисане. От малка проявяваше странни аномалии. Вършеше неща, които не искаше. Водеше си чести монолози, които постепенно се превърнаха в нещо обичайно, но най-лошото беше, че сама осъзнаваше как полудява. Чуваше чужди гласове, дори когато бе сама в стаята си. Но този вик беше нещо съвсем естествено. Ейдън никога не я съдеше. Може би постъпваше така, защото той самият беше донякъде различен. По това време Айрис нямаше представа, че съществува престъпен свят. Подозираше го, чуваше за това всеки ден, но не знаеше, че брат ѝ бе замесен.
- Казах да я пуснете! - повтори се гласът като този път бе по-яростен, но почти веднага заглъхна. Два тъпи звука проехтяха и Ая знаеше, че бяха посегнали на брат ѝ. Нямаше представа защо. Нямаше представа и защо бе тук. Нямаше представа за нищо. Знаеше само, че я отвеждаха някъде. Едни непознати я отделяха от единственото ѝ семейство и я водеха на място, където нямаше да знае къде е, коя е и какво става. Няколко руси кичура паднаха пред лицето ѝ и гледката стана още по-замъглена. Светлите й очи с нюанс, присъщ за океанските води, с усилие се опитваха да различат силуетите, които продължаваха да са над брат ѝ, но без успех.
- Пуснете ме! - разбесня се и тя, но колко ли сила можеше да има в крехкото ѝ тяло. Определено повече, ако не бе гладувала близо седмица. А дали бе само една? Толкова често бе започнала да губи съзнание в каменното мазе, че вече не знаеше дори на кой свят беше. Един подобен вик и леко затягане на хватката на отвеждащите я бяха достатъчни, за да отнемат и последните ѝ сили, след което Харт загуби съзнание. За кой ли път се случваше. Една сълза, а дори не бе сигурно че бе точно сълза, а на капка пот от нетърпимата горещина, се търкулна по порцелановата й кожа и остави едва забележима следа. Това бе последното, на което бе способна. Единственото, което можеше да направи, за да почете сбогуването с единствена част, която ѝ показваше коя е.

Характер;;
- Какво ще правим с нея? - прошепна дрезгав глас. Първите думи, които чу след... Самата тя не знаеше колко време, но бе доста. Стегнатото въже се врязваше в китките ѝ, оставяйки следи, които нямаше да избледнеят скоро. Постепенно Айрис леко надигна глава и отвори очи. В началото погледът ѝ бе все така замазан, но след това фигурите започнаха да придобиват нормалните си очертания. Тежък цигарен дим се просмука заедно с първата глътка въздух в гърлото ѝ и предизвика леко кашляне, което привлече вниманието на непознатите. Още с първия поглед Ая запомни лицета им. Единият беше скрит в тъмнината. Бе сигурна, че очите му бяха сини, излъчващи някакво хищническо възпитание. Другият бе по-нисък, по-плашлив, но също толкова наперен и готов дори да я убие, ако му бъде наредено. Ясно бе, че той вършеше мръсната работа, защото дрехите му имаха стари пръски кръв и определено не бяха от най-представителната класа.
- Не можем просто да я убием.. - констатира тъмната фигура и поклати глава. Неговият тон бе къде-къде по-цивилизован и мек. Сякаш не бе част от някаква групировка, а обикновен човечец, озовал се на неправилното място в неподходящия момент. За миг Айрис срещна погледа му и откри там някаква защита. Повярва му. Постъпваше наивно, но какво друго можеше да направи щом на момента се решаваше съдбата ѝ, а тя бе завързана за един стол и можеше само да очаква крайното решение. Освен това тя не бе от хитрите. Не и тогава. Вярваше на първата дума, която чуеше.
- Знае за нас, Алек. Глупаво е да я пуснем. - едва ли не изръмжа ниския и я погледна злобно. В сивите му очи Ая видя само гняв и жажда за кръв, затова побърза да отмести поглед. Не искаше повече да вижда това. То я стряскаше, а обикновено тя не бе от плашливите. Но едно бе да гледа престъпни групи по телевизията или да чете за тях, а съвсем друго бе да бъде в тяхната естествена среда. Студени тръпки преминаха пред цялото й тяло.
- Знам. - отсече синеокият и Ая пак го погледна. Лека усмивка изгря в едното крайче на устните му и предизвика и една вътрешна усмивка от нейна страна. Тя приемаше това като таен заговор помежду им, но следващите му думи я разубедиха. - Тя просто ще трябва да се раздели с това, което има сега.
***
Студ. Това бе първото, което Айра усети при поредното разбуждане. Липсата на храна сега бе повече от ужасяваща. Накъде и да погледнеше, виждаше само лед. Предполагаше, че това бе някакво хладилно помещение и бе сама в него. Студът се просмукваше през тънките ѝ дрехи, карайки я да потрепва на периоди. Като цяло чувството се отпечатваше дълбоко в съзнанието ѝ и нямаше скоро да го забрави, а от своя страна то създаваше илюзията за главоболие. Знаеше че е сама, но чуваше гласове. Какви ли не.. Някои ѝ казваха да бяга, други я караха да вика, а трети бяха странични наблюдатели. А тази разтроеност я караше да се чувства още по-луда. Но послуша един от гласовете, по-точно едно от множествата. Онова, което я караше да бяга. Но металната врата прекъсваше изхода ѝ. Ръцете й се вкопчваха в студеното желязо, плъзгайки се надолу по гладката повърхност, но продължаваха още по-силно да се забиват в нея. Постепенно болката ѝ се усилваше и тогава реши, че без викове няма да се измъкне. Въпреки това сякаш никой не я чуваше, но през малкото прозорче виждаше двамата мъже. Сякаш това за тях бе игра. Сякаш чуждата болка бе тяхното забавление. Сега започваше да презира синеокият. Тя му вярваше. Вярваше, че той ще я измъкне от тук, а той я караше да страда дори повече. Защо просто не бе позволил на онзи да я убие? Сълзите за втори път натежаваха в очите ѝ, но този път Ая не допусна те да се стекат по лицето ѝ. Поне това щеше да им отнеме. Една лека усмивка потрепна на лицето ѝ, когато се свлече безсилна по металната врата и зарови лице сред леда. Тогава някой влезе. Беше синеокият. Русокоската надигна глава и за първи път го огледа повече от една сянка и сини очи. Имаше високи скули, бледа кожа и стройна фигура. Буквално като ангел, но не беше ангел. В него нямаше нищо ангелско. Той беше дявол, демон... Черен пъкел в кожата на ангел. И тогава забеляза онзи пламък в погледа му. Знаеше, че това беше още болка.
Синеокият дръпна ръката ѝ и направи леко прорез. Айрис прехапа долната си устна, за да възспре сълзите, думите и каквото още можеше да направи или издаде като реакция. Искаше поне смъртта ѝ да бъде достойна.
- Къде е Ейдън? – попита тя сухо, срещайки синия поглед. Внезапно се бе сетила за брат си и бе придобила някаква решителност.
- Мъртъв е. – повдигна рамене синеокият безразлично. Явно за него бе нещо обичайно да отнема невинни животи, въпреки че Айра вече не знаеше на какво да вярва. Дали пък брат ѝ бе имал чак толкова невинен живот, че да не бе заслужил съдбата си? Но защо и нея?
- Но с теб няма да се случи същото. Ти си прекалено ценна, за да загинеш като отрепка. Освен това нямаш вина за неговите издънки, но не мога да те пусна. – продължи той, щом забеляза омразата в погледа ѝ. Бавно остави ножа върху леда и разкопча ръкава на лявата си ръка. Ая усещаше как кръвта ѝ бавно изтичаше, просмукваше се в дрехите ѝ и в леда, но не усещаше нещо повече от леката умора, която я приемаше в прегръдките си. Съвсем скоро щеше да изпадне в състояни на меланхолия, а по-късно нямаше да има силите дори да следи с поглед какво става.
- Не казвай, че няма да кажеш нищо.. Няма да ти свърши работа, мила. – внезапно я прекъсна синеокият. Дори не бе отворила уста, за да се възпротиви, когато пръстът му спря устните ѝ от подобно движение. Отново започваше да му вярва, но ставаше по-недоверчива. Губеше онзи наивен, детски начин на мислене, с който винаги бе живяла. Започваше да хитрува и да търси начин как да избяга, но такова бягство не съществуваше. Щеше да умре или може би онзи горе имаше други планове за нея? Синеокият запретна ръкава си и направи същия прорез и на своята ръка, след което сля двете алени дири. Айра не откриваше смисъл в действията му, но загубата на кръв я изтощаваше и тя бе принудена да затвори очи, знаейки, че ще последват още няколко рязки загуби на съзнание и повторно разбуждане.

История;;
Зима. Русата ѝ коса се разпеляваше по раменете ѝ, въпреки че бе прибрана под непретенциозна черна шапка. Снегът изскърцваше грозно под стъпките ѝ. По походката ѝ бе ясно, че знаеше къде отива и какво трябваше да направи. Не харесваше неуточнените сделки. Предпочиташе всичко да е чисто и с минимално намесване на работа от ниския слой. Тогава трябваше да прибегне към услугите на познати, а Ая не беше от любителите на работа в екип. Приятели приемаше, но не и да бъде част от група, било то и ако ръководеше всичко. Нямаше доверие на хората.
- А, русокоската. – ахна един одърпан старец, щом го подмина. Айрис на мига се спря и се завъртя на пети, заставайки лице в лице с него. Това трябваше да е шега... Не можеше човекът, който търсеше да бе старец. Нещо в сценария не се връзваше.
- Алексиус не е бил глупав. – продължи старчето и се усмихна. Айра определено го предпочиташе без тази широка усмивка, която показваше явната липса на някои основни зъбни наличности при обикновен индивид. Но Харт не разбираше и дума от това, което казваше. Тя търсеше човек на има Аксел. Алексиус трябваше да е или прякор или някой непознат, който нямаше връзка с нея.
- Бъркаш човека, скъпи. – поклати глава Айрис и се обърна, продължавайки напред по снежната улица.
- Айрис Харт. – споменаването на името ѝ я спря отново и я накара да се обърне. Може би пък не бъркаше. Вероятно имаше промяна в плановете и нейният човек не можеше да дойде на срещата, затова пращаше част от хрътките си. По-скоро една от тях и при това най-старата.
- Да? – попита русокоската и наклони глава на една страна, очаквайки сега да получи цялата информация защо ѝ бяха вързали тенекия.
- Наследила си и неговия темперамент. Вечно студени и безчувствени. Такава лика-прилика сте си. – продължи старецът, любувайки се на цялата ѝ перфектност според думите му, и усмивката му се разшири още повече. За пореден път Айрис губеше линията на мисълта му. Нямаше представа за какво ѝ говореше този непознат. Вероятно просто беше луд. Трябваше да го подмине...
- Говори по същество, старче. – изсумтя Айра, подразнена от монотонноста на разговора. Нямаше цял ден за сладки приказки, а и не си падаше по такива. Ако имаше работа, то тя трябваше да се върши, а не да се губи време в говорене. Е, понякога правеше изключения, но тогава човекът поне се струваше или пък разговорът, а тук нямаше подобни шансове.
Тих смях се изтръгна от напуканите устни на странникът.
- Същата като него. И не помниш нищо, нали? – попита старецът, предизвиквайки объркан поглед от страна на Ая. Какво да помни? Нямаше какво да помни... Бе ясно, че той само губеше времето ѝ.
- Ти си демон, мила. Алексиус те спаси от кашата, в която неволно бе попаднала. Жалко, че не успя да види що за личност си станала. Сякаш си приела всяко негово качество, а той имаше само лоши. Същата грубост, коравосърдечност. Същинска прелест. Щеше да се гордее с теб. – поклати глава старецът и усмивката отново изгря на лицето му. Следващите секунди бяха най-трудните в живота ѝ. Айрис до последно отричаше думите му. Буквално прие този човек за луд и му обърна гръб. Продължи напред, но след няколко крачкисе спря.
- Алексиус? Алек? Синеокият? – попита тя, но нямаше кой да отговори на тези въпроси. Странникът го нямаше. Само лек сняг прехвърчаше под полъха на северната виелица. Възможно ли бе наистина да говори за него? Айра тръсна глава. Изгони тези мисли, защото не искаше да мисли за нещо така далечно. Но пък как така не бе оцелял?
Ясно бе, че нямаше да получи отговор на този въпрос, така че просто продължи. Стъпките ѝ постепенно изчезваха в снега, а самата тя се губеше сред сивотата на сградите.
avatar
Iris Hart

Вид: : Демон/ Шизофреник/ Престъпник
Име: : Айрис Харт
Възраст: : 23
Дарба: : Много и странни..
Брой мнения : 23
Join date : 10.02.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Айрис.

Писане by Robbin. on Пет Фев 10, 2012 10:01 pm

Добре дошла-а! <3
Me gusta le Айрис.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите