Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

Flowers for a ghost. [Симон]

Предишната тема Следващата тема Go down

Flowers for a ghost. [Симон]

Писане by Simonne. on Пет Фев 17, 2012 9:08 pm

Два чифта загрубели ръце придържаха като менгеме крехкото ѝ тяло в захвата си, влачейки го безмилостно след себе си. Главата ѝ се беше отпуснала безжизнено напред и късите златисти кичурчета закриваха и малкото видимо от лицето и чертите ѝ. Косата ѝ беше руса, с цвета на пшеница и бе подстригана неравно, но някак си изглеждаше елегантно въпреки това. Очите ѝ бяха затворени – никой не можеше да види цветът им на разтопен карамел или пък как бяха изпъстрени с лешникови точици. Никой не можеше дори да предположи, че именно тези точици си играеха със светлината и караха погледът на русокосото момиче да искри на моменти. Краката ѝ се влачеха по пода, събирайки килимите сякаш да оставят диря за някого. Тя беше в безсъзнание – парцалена кукла с неизвестна орисия, зависеща от… незнайно чия милостиня. Мъжете я отведоха до някаква стая, където нечия ръка изсвистя във въздуха и стовари цялата си сила върху бузата ѝ, за да привлече вниманието ѝ обратно към света на будните и разумни същества.
От този момент нататък беше трудно да проследиш нишата на мислите ѝ и да разграничиш реалността от плода на обърканото ѝ въображение. Хора говореха, на нея или помежду си, но гласовете им се сливаха в монотонно жужене на рояк пчели. Погледът на русокоската се луташе безцелно и улавяше най-различни неща, без някаква видима връзка помежду си – завеса, крак на стол, висулка от полилея, хранилка за птици, бродирана пеперуда, пискюл. Едва се държеше на краката си – крепяха я само онези ръце, на които знаеше, че не бива да се доверява, но те бяха едничката ѝ опора в момента. Отстрани иначе стройното и високо тяло на момичето, беше като измършавяло, а сама тя изглеждаше чуплива, съвсем на ръба на силите си – човек можеше да види как животът чезне от нея с всяка секунда, сякаш някой пясъчен часовник отмерваше колко удара на сърцето остават до финалния.
Искаше да се разкара от това място, да си плюе не петите и повече никога да не се обръща назад, но знаеше, че краката ѝ ще се подгънат под нея и няма да направи дори една крачка, преди да тупне на земята. Още повече, че сега отново я помъкнаха нанякъде. През замъгления си поглед можеше да различи фигура – неподвижна и блестяща фигура, намираща се в по-тъмно и мрачно помещение. Някой завърза китките на русокосото момиче зад врата на тази фигура, нещо се обви около талията ѝ... и миг по късно писъците ѝ оглушиха малкото присъстващи и върнаха стаята към живот, когато остриетата се забиха в тялото ѝ с прецизна точност. Не можеше да види нападателя си, дори очите му бяха бездушни. По страните ѝ се търкулнаха първите кристални сълзи, а от челото и надолу по бузите ѝ се стичаха струйки студена пот. Сега чертите ѝ ясно си личаха – бяха изкривени от болка, виеше ѝ се свят и просто искаше да умре най-сетне. Тънкият ѝ, треперещ гласец едва се процеди от гърлото на русокоската, оформяйки мъчителното „Моля”. Нека се свършва час по-скоро, искаше да довърши, но нямаше силите. Гласът ѝ изневеряваше, както и цялото ѝ тяло.
След това се строполи с шумен трясък на пода, а очите ѝ се затвориха. Тя приветстваше смъртта си, дори я търсеше целенасочено. Но тя така и не идваше. Какво ставаше, какво не беше в ред? Искаше всичко да приключи, искаше да я оставят на спокойствие – тя не беше създадена да издържа на толкова болка, нямаше силите. Всяка глътка въздух бе мъчение, давеше се в нещо – в собствената си кръв, осъзна миг по-късно. Защо се бавеха – къде беше тъмнината, която щеше да я погълне като мушица в мрежите на паяк, да я обвие в своя пашкул, където тя да потъне в забрава?
После усети натрапчивият вкус на варовик в устата си, а нечий дрезгав глас я информира, че още не ѝ е дошло времето.

***
Това продължи още дълго време. Измъчваха я, после я обливаха със студена вода или инжектираха нещо в кръвта ѝ, което щеше да я накара да се върне обратно към живот. Искаха мъчението ѝ да продължи повече време, дълго време, за да си даде сметка за постъпките си и с малко късмет – да измъкнат някаква информация от нея. А тя не можеше да направи нищо от това, не можеше да им е полезна по никакъв начин. Разсъдък ѝ също започваше да отказва на моменти – тогава русокосото момиче започваше да се смее гръмко, невъздържано, въпреки кървавите храчки в устата си и будеше подозрение у околните с това си държание. Но нищо не я интересуваше, защото всичко се размиваше в някаква причудлива картина, която рисуваше въображението ѝ. И тя беше убедена, че всичко е някакъв мираж, лъжлива представа за истината и скоро ще дойде края.
Жестоката истина я удари в лицето, когато за сетен път я повлачиха нанякъде. Беше изпаднала в един от онези моменти на тъпо вцепенение, когато всичко можеше да я вкара в истерия – дори най-дребното движение. А когато усети полъха на вятъра и миризмата на влажни павета, тя започна да се мята като обезумяло животно в лапите на мъжете, които я държаха. Без успех – усети удар в областта на тила и главата ѝ се килна под неестествен ъгъл. Изпадна в безсъзнание само за няколко нищожни секунди и до ушите ѝ достигнаха гласове – бяха ясни, силни. Скандираха. Тълпа ли бе това? Младото момиче още не можеше да си даде сметка къде се намира. Усети нечии пръсти да пробягват от китката до лакътя ѝ. Този жест ѝ се стори смътно познат и главата ѝ се стрелна мигновено нагоре, за да потърси източника на подобна необичайна нежност.
Искаше да изкрещи, да изрече името му, било то и под форма на въздишка, но от устните ѝ се отронваха само нечленоразделни звуци, които бяха далеч от представата за смислена реч. Виждаше лицето на Джак навсякъде в тълпата, но това беше невъзможно. Нима вече халюционираше? Последният път, в който го видя се озова с бележка в ръка... и къде я докара това? Ето я тук сега – пребита, окървавена и измъчена до последна капка решителност, която ѝ е останала. Въпреки отчаяното си физическо и душевно състояние, искаше да го зърне още веднъж – дори за един кратичък миг. Той може би бе единственият човек, близък до определението „приятел”, който някога е имала. Знаеше, че на него може да има доверие, че той ще каже правилното нещо, за да ѝ вдъхне надежда. Както когато се запознаха. Вярно, намираха се на гробища и русокоска тъкмо беше почистила гроба на малката си сестричка. Тя беше на девет, когато почина – не знаеше нищо за живота и все пак някаква проклета болест успя да я надвие. А неговото „Знам какво е” беше достатъчно, защото точно в онзи момент русокосото момиче имаше нужда от нещо такова. Някой, който я разбира – нея и мъката ѝ.
И го намери в лицето на Джак, което сега се опитваше да издири в тълпата. Някакъв вътрешен глас ѝ нашепваше, че това няма да се случи, но тя отказваше да се примири. Той беше нейният лъч надежда, нейното спасение от мъката. Но къде е той? Къде се губи? Защо не е тук? Отново ѝ се стори, че зърна русолявите му коси и из тялото ѝ, из цялото ѝ същество дори премина тръпка на вълнение. Значи все пак беше тук. Е, вече можеше да е щастлива – сега нищо друго нямаше значение, освен Джак.
И тогава, моментът ѝ на спокойствие и душевно удовлетворение се срина по-бързо от кула направена от карти, когато погледът ѝ попадна на жестокото и дяволско съоръжение пред нея. Усмивката ѝ, толкова нелепа и толкова извън това време и място, се изпари също толкова бързо, когато момичето осъзна, че я водят именно към това съоръжение.
Гилотината.


Carey Mulligan

Казвам се Симон, или поне така си мисля. Обичам да си представям, че имам и други имена. Невеа, Ивон, Анет, Нова, Абигейл и така нататък. Не че има на кого да се представям, но ползвам Нойел за фамилия – звучи ми познато и… правилно, някак на място. Симон Нойел. Не знам дали изобщо значи нещо или е било просто приумица на родителите ми. Спомените ми не текат като неспирен ручей, дори са като някоя мъгла и с времето се вдигат, изпаряват се и не остава никаква следа за съществуването им. Точно като мен – бях безгрижна и млада. Но бях и наивна и глупава. Знаех тайна за кралското семейство, която се предполагаше, че няма да е известна никому. Бях обвинена и осъдена на смърт, но всичко беше бито-покрито, под строгия надзор на Краля. Ето как и защо сега бродя света като призрак, чието основно занимание е да изкарва останалите извън релси или чисто и просто да им докарва сърдечен удар. Е, какво толкова – поне клубът на мъртвите се разраства и няма да съм единствената, която смята, че съдбата ѝ е незаслужена. Изглеждам млада, по дяволите! Надали имам и двадесет години. И все пак – животът ми е приключил, тялото ми се е заковало в един етап на развитие, а времето ме е превърнало в някаква закоравяла обвивка на човешко същество без никакви емоции. И под никакви, имам предвид наистина никакви – не мога да тъгувам за смъртта си, за роднините си, не мога да се радвам, нито да се ядосвам. Сякаш някой е изтръгнал душата ми с клещи. Или направо цялото ми сърце, за да е по-силен ефекта.
Някога обичах, някога мразех, някога бях изпълнена с живот. Сега на крака ме държи единствено мисълта за отмъщението.
avatar
Simonne.

Вид: : The ghost of Christmas past, duh.
Име: : Симон Нойел, макар да помни само 'Симон'.
Възраст: : Неизвестна дори на притежателя; вероятно около 17-19
Дарба: : Телекинеза, mostly.
Семейство: : Dead & berried, perhaps.
Брой мнения : 26
Join date : 14.02.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Flowers for a ghost. [Симон]

Писане by Robbin. on Пет Фев 17, 2012 10:27 pm

Одобрена, добре дошла!
Разчувствах се, горката ми Кари. Джак е задник.

_________________
seven devils
all around me, Seven devils in my house!
Holy water cannot help you now see I've come to burn your kingdom down And no rivers and no lakes can put the fire out I'm gonna raise the stakes, I'm gonna smoke you out-------
avatar
Robbin.
chains and whips exite me;
chains and whips exite me;

Вид: : a pureblood necromancer.
Име: : Робин Йелена Ан Даркууд.
Възраст: : a lady never reveals her real age.
Дарба: : i rise people from the grave and rule over dark magic.
Семейство: : a sister.
Брой мнения : 658
Join date : 17.11.2011

Вижте профила на потребителя http://northford.forumn.org/

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите