Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

NY City, August 2011

Предишната тема Следващата тема Go down

NY City, August 2011

Писане by Joséphine Tascher on Чет Фев 23, 2012 6:45 pm

Всеки град си имаше магията, заради която си струва да го посетиш; а магията на Ню Йорк бе в това, че по време на летните отпуски той почти опустяваше. Всеки един себеуважаващ се нюйоркчанин стягаше куфарите и заминаваше към Хамптънс, където можеше да се отдаде на необходимата му лятна почивка, изтегнат на шезлонг пиейки коктейл.
И точно по тази причина Жозефин обичаше да идва в Ню Йорк точно тогава; когато повече ги нямаше и тя можеше да се порадва на задушливия летен въздух, без да срещне познато лице или бутайки се в тълпите от хора. Моето време, както го наричаше.
Тази вечер бе успяла да се промъкне на един от обществените паркинги в центъра и сега се бе изтегнала удобно на капака на черен рейндж роувър. Не беше неин, просто го ползваше за шезлонг и вместо коктейл Ефи ядеше китайско наслаждавайки се на своята почивка. Бе успяла да види гроба на баща си, да послуши за приемник на един, двама, трима... Цели четирима вече отишли си и да остане в съзнание помнейки коя. Едно на нула за нея, затова сега бе избягала от света гледайки звездите.
Гробната тишина, която се стелеше наоколо започваше да се пропуква от ехтящите стъпки на някого. Или май беше повече от един? Ритмичното потропване ставаше все по-силно и по-силно и Жозефина се замисли доколко ще й послуши укритието й на този капак. Май нямаше да е особено много, тъй като русата й коса и изскрящите дрехи силно контрастираха на тъмното возило.
Тъкмо щеше да подскочи от капака и да провери кому принадлежаха ехтящите стъпки, но някой около нея и изшътка. В първия момент заключи, че й се причува, а после реши, че отново ще изпълнява ролята на сателитна чиния, радвайки се на нечие друго присъствие, но в крайна сметка лудостта у нея не можа да победи, тъй като шъткането се повтори и жената различи контурите на нечие тяло в страни от колата.
Ха, значи не полудяваше, а бе на път да се забърка в нещо. Интересно. Кимна веднъж на сянката, но въпреки това безшумно се отлепи от предното стъкло и стъпи на асфалта. Сниши се малко и запристъпя съвсем леко по посока на загрижилия се за нея и се скри в тъмното в момента, в който притежателите на забързаните тропоти се разпростряха по целия етаж. Явно търсеха някого и Жозефина предположи, че този някого е младото момиче, което стоеше пред нея. Беше момиче, нали? Не беше сигурна, а почти пълната тъмнина й пречеше още повече.
avatar
Joséphine Tascher

Вид: : Човек със специални дарби.
Име: : Жозефина Елеонор Таше.
Възраст: : 20.
Дарба: : Свързва се с вече съществувалите души или иначе казано- говори с призраци.
Семейство: : Имаше... някога.
Брой мнения : 9
Join date : 21.02.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: NY City, August 2011

Писане by Лорелай Хоуп on Нед Фев 26, 2012 6:01 pm

Непознатата фигура, която й беше изшъткала наистина приличаше на женска- младо момиче, много слабичко, много лишено от стандартни масни наслоявания по тялото. Жозефина обаче съвсем скоро щеше да се убеди, че само се е подлъгала. В мига в който огледаше фигурката на малко по-обилно осветление щеше да я регистрира като мъжка, макар и все още неоформена. Това бе чудото на което Лорелай разчиташе от както се помнеше. Благодарение на почти стигащата до анорексия слабота можеше успешно да поддържа излюзията, че не е девойка и така да си спестява много проблеми. По-лесно бе да гледа света уж от очите на представител на другия пол и в момента личната й тайна се водеше скрита от абсолютно всички, били те близки или врагове. Дори менторът й не знаеше, не подозираше, и това я караше да се чувства горда. С Пейн прекарваха почти всяка една свободна секунда заедно, така че можеше да разберете личната гордост на младото момиче. Постижението си бе постижение- да заблудиш някой, който е известен с това, че не може да се поддаде на подобно нещо заслужаваше златна статуетка и Теру си я връчваше редовно в дълбоките дебри на съзнанието си, когато бе убедена, че няма никакви маниакални телепати наблизо. Не познаваше нито един, но от както бе гледала някакъв филм на тази тема изпитваше почти постоянна параноя. Пейн не бе направил нищо, за да разсее съмненията и в съществуването на такива същества и можете да разберете, че проблемът бе останал на лице за младото момиче. Поне обучението й като наемник спомагаше да запази самообладание в почти всички ситуации и да не показва, че реално тази тема е проникнала по-надълбоко в нея от колкото трябва. За човек, който живее в тайна съществуването на индивид, който да може с лекота да я разбере бе може би равносилно с шока на екипажа на Титаник при неговото потъване.
Като заговорихме за менторът й, трябва да споменем, че в момента той бе добродушно пиян и в ръцете на няколко доста подозрителни девойки. Лора го бе оставила в един бардак в близост до Сентръл парк, което в момента създаваше солидно разстояние между тях двамата. Щеше да си го прибере на сутринта- или поне каквото е останало от него. Бяха завършили доста сложна поръчка включваща почти непосилно за изпълнение убийство на местен наркобос. Задачата бе включвала едномесечен живот под други имена, други самоличности и работа за въпросният Обект на Интерес, което ги бе принизило до нивото на обикновенната престъпна общественост в града. Теру бе намразила отрепките от раз, но отново обучението се бе обадило и й бе помогнало да закрепи нещата и да й помогне да оцелее достатъчно дълго, за да бъде полезна на Пейн. Заслужаваха си малка почивка, награда за добре свършената работа, така че временно се бяха разделили за да се насладят на време... за личното си време. Нелепо, но в тяхната професия бе странно придобиващо смисъл и момичето не съжаляваше, че ще зареже учителят си толкова студенокръвно. Все още той бе всичко, към което в момента бе привързана, така че няма нужда от притеснения.
Не бе очаквала обаче вечерта й да се обърне така. За свое съжаление бе мернала синът на убитият "барон" на дрогата в този район и това не бе личност, която трябваше да е там. Реално всички го смятаха за мъртъв, нейни братя по клетви и професия вече се бяха погрижили в миналото. Подобна информация идваше като малък шок, задължаващ я да разучи малко по-обстойно въпроса. Трябваше да занесе "новините" обратно, но за да го направи първо трябваше да ги научи. По подобна причина в момента дебнеше скрита сред сенките на паркинга. Групата, която бе проследила до тук бе на долното ниво, ако не се лъжеше ставаше въпрос за някаква бизнес среща.
Единственото, което бе провалило плановете й бе непозната жена, позиционирана на капака на кола. Наоколо миришеше на храна, вероятно нещо комерсиално поръчково, но Лора не бе чак толкова заинтересована, въпреки личното си неразположение по този въпрос. Стомахът й бе от празен към по-празен и една топла мазна... каквото и да е, щеше да й дойде добре. Не можеше да си позволи да мисли за това в момента- не и когато бе чула, че индивидите, които не трябва да са тук по някаква причина бяха стигнали до този етаж на паркинга. Дали я бяха надушили? Не можеше да е сигурна, но жената щеше да привлече внимание със сигурност. Ако Теру можеше да прикрие следите си качествено това бе плюс, но откриеха ли друга персона със сигурност щяха да претърсят всичко из основи и колкото и добра да беше, нямаше да успее да се изплъзне, нямаше как. Пространството бе прекалено открито. Лошото на мафиотите бе, че действаха прекалено хаотично и бе невъзможно да направи карта на поведението им по която да си изгради лична стратегия. Налагаше се да въвлече непознатата жена в това като я застави да пази тишина.
От там идваше шъткането. Водеше се в графата "невинни предпазни мерки". Жената като че ли не бе доловила, че се очаква да остане на същото място и бе слязла от капака на колата. Защо-о? Ако останеше там нямаше да я видят, групичката беше далеч и вече си бе доказала, че тук няма никой. Ох, защо всичко трябваше да е сложно? Непознатата се озова до нея и assasin-to-be девойчето се остави на бързите си рефлекси, за да мине зад нея без да издаде и звук и да сложи ръка на чуждата уста, придърпвайки цялото тяло надолу. Трябваше да схване, че е предпазна мярка а не атака но ако не се подчинеше Хоуп бе твърдо решена да я обезвреди.
Няколко нива под тях се чу шум от няколко мотора- времето за срещата наближаваше и другата партия идваше на срещата.
avatar
Лорелай Хоуп

Вид: : Човек.
Име: : Лорелай Теру Хоуп.
Възраст: : 16.
Брой мнения : 35
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: NY City, August 2011

Писане by Joséphine Tascher on Пон Фев 27, 2012 8:28 pm

Вярно, не очакваше приятелска прегръдка или подобно, но ловкото движение на непознатия изкара въздуха от дробовете й и насмалко да изпищи насред гробната тишина. Всъщност май се оказа добро попадение, че чуждата ръка бе покрила устата й. Така нямаше шанса да покаже колко й е интересно, заформилата се какафония насред обществения паркинг.
Пое си дълбоко въздух и кимна веднъж, за да покаже, че е съгласна с предпазната мярка и няма да издава непредвидени шумове; стига устата й отново да се премине в нейно владение. Чувстваше като окована в момента, а това не я радваше; при това никак.
Преди години бе имала „късмета” да бъде отвлечена за откуп и още усещаше стегнатите пластмасови белезници обрамчвайки китките й и дебелата лепенка с миризма на лепило върху устните й. Въздухът започна да не й стига и се усети как хрипти, а хриптенето бе прекалено шумно, нали? Усети се навреме, за да сложи ръка върху устата си. Почти й се догади от спомена, а и бе на косъм да загуби самообладание; всъщност го загуби за миг, но си го върна. Не й се стори никак добра идея да се паникьосва при положение, че бе нагазила до уши в нещо забранено, незаконно и непознато.
Какво се правиш, Жозефин?
Някой и нашепна и тя завъртя сиво-зелените си очи към момчето в сенките. Опитваше се да получи някаква информация, буква поне, но й беше повече от място, че за момента трябва да стои мирно и да бъде по-тиха от мушичка. Никакво шепнене, никакво питане... Дори, ако ограничеше дишането до минимум сигурно щеше да е повече от бонус.
Очите й отново намериха непознатия и жената се опита по телепатичен път да му внуши нещо, а след това, пак по телепатия, той да й отвърне; но май нямаше да се получи, тъй като крехката фигура, която й без изшъткала наблюдаваше с небивал интерес купчината от хора в средата на етажа.
Групата съставена почти изцяло от добре сложени млади господа дискутираше оживено нещо на висок глас. Думите, които прелитаха покрай двете сенки в ъгъла оставаха някак си неразбрани от Ефи, макар че партньорът й в престъплението/наблюдението очевидно хващаше за какво иде реч, тъй като попиваше всяко едно изречение с повече от страст.
Каква идилия, мадмоазел Таше... Кой да очаква, че ще станеш свидетелка на мафиотска сделка?!
Напевен шепот съобщи в ухото й, а русокоската потрепера опитвайки се да намери някаква подкрепа в непознатия. Дали щеше да я измъкне от тук? Да й помогне? Да изчезнат на мига?
Или щяха да останат? Можеше ли да я ползва като разменна монета в „преговорите?
Блондинката плъзна бърз поглед по момчето и въпреки сумрака и свитата му стойка, успя да различи тренирано тяло, което напук на слаботата си би я притиснало успешно към земята. Значи спаринга, който планираше нямаше да й свърши работа... но ако избяга?
Да! Идеята й се стори невероятна, затова и Жозефин клекна почти незабележимо; и без това бе наведена, така че не си пролича особено. Разхлаби каишките на високите си платформи и стъпи боса на все още топлия асфалт. План „бягство” бе в действие.
Някак си започна да чува и „дискусията” по-оживено и отново прикова вниманието си върху групата състояща се все от мъже. Вече нямаше само размяна на реплики, някои от тях бяха извадили оръжия, а това не вещаеше нищо добро... Май и план „бягство” няма да бъде осъществен.
avatar
Joséphine Tascher

Вид: : Човек със специални дарби.
Име: : Жозефина Елеонор Таше.
Възраст: : 20.
Дарба: : Свързва се с вече съществувалите души или иначе казано- говори с призраци.
Семейство: : Имаше... някога.
Брой мнения : 9
Join date : 21.02.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: NY City, August 2011

Писане by Лорелай Хоуп on Съб Мар 03, 2012 4:47 pm

Теру попиваше и попиваше. Гласовете на групичката идваха далечни и малко мътни, но с трейнинг като нейния не бе никак трудно да раздели думите една от друга и да хване истинското им значение. Беше като да си сложил чаша на стената и да слушаш какво си говорят съседите. Единствената разлика бе по-добрата акустика и наличието на свобода за движение. Момичето се изкушаваше да се приближи още малко, да скъси разстоянието и така да увеличи нивото на адреналин в кръвта си. Можеше да остане тук и да чуе всичко но къде отиваше тръпката? Младата й и кипяща кръв се нуждаеше от вълнения и много често това бе единственото, което обединяваше нея и менторът й. И двамцата бяха от един дол дренки и не можеше да се каже, че като екип са особено продуктивни откъм безопасната страна на нещата. Изпълняваха поръчките си с професионализъм и сто процентов успех.. но по техен собствен си начин. Ставаше въпрос за едно непрестанно бягство по наточена брадва и без възможност за пауза, защото всички участници го намираха за невероятно очарователно и се водеха пристрастени.
Да се приближи, богове, как искаше. Не можеше обаче да се довери на непознатата да не издаде позицията й. За момент Лорелай като че ли изостави на заден план шпионските истории и се концентрира над обстановката в която тялото й бе заседнало. Беше осовободила "пленницата" но на каква цена? Очевидно блондинката се бе лишила от обувки и Хоуп не можеше да я вини. Проклетите неща изглеждаха прекалено мащабни за да бъдат удобни и не можеше да разбере как хората оцеляваха на подобни платформи. Собствените й обувки бяха с равна подметка и то много гъвкава такава. Бяха добри за да тичаш в тях, да се катериш и дори да правиш опити с паркур или някое друго улично изкуство. Не я бяха предавали до сега и най-хубавото бе, че като че ли нямаха и намерението да го правят. Здрави обувки, издръжливи. На външен вид приличаха просто на обикновенни кецове, маратонки или както там му се вика на това. Беше толкова скарана с названията на различните фрагменти от облеклото, че избягваше съвсем да мисли за тях, камо ли да ги използва. Пейн й се подиграваше искрено щом опреше до женско бельо- понеже смяташе, че Хоуп е момче бе убеден, че няма да може да се справи с подобно предизвикателство по простата причина, че няма да може дори име да му даде. В главата на менторът й сигурно имаше цял сценарии, вероятно нещо подхождащо повече на касов филм. Нещо за герой преследван от своят върховен враг и неспособен да го надмогне и преодолее като проблем.
Браво, сега главата й се напълни със запис на смеха на Пейн. Беше наизустила толкова солидна част от поведението на мъжа, че като че ли постоянно го носеше със себе си, дори и без личното му присъствие на километри разстояние. Често се дразнеше, но само на повърхността. Дълбоко в себе си бе тайно очарована от цялата идея и се радваше, че привързаността и благодарността, която изпитваше към своя учител намираше нови и нови полета за изява. Беше нещо, което я загряваше отвътре и я караше да се чувства малко по-лека. Ефектът на топлият въздух нужен за подкарването на въздушен балон? Нещо сходно, наскоро бе гледала документален филм за това и бе първата прясна асоциация изникнала в главата й. Къш, къш, сега нямаше време за това!
Момичето поклати глава сякаш в опит да накара досадните мисли да се махнат. Също като кученце желаещо да се отръска от вода и да почисти козинката си. Ноздрите й се свиха лекичко и косата прибрана на плитка свърши падаща изпод древния каскет в който се криеше. Държеше вързопа сплетена коса там за да не й пречи докато тича и използва тялото си за да се придвижва безшумно от някаква точка до друга но сега временно нямаше нужда да държи толкова строг контрол. Жозефин можеше да види малко по-ясно "младежа" до себе си и да си извади нови заключения. Лора знаеше, че изглежда като някое пропаднало хлапе нуждаещо се от фризьор и родители, които не са наркозависими хипари. Поне големите й светли очи вдъхваха доверие и това трябваше да е някакво успокоение, че са в добри ръце.
Лора реши, че трябва да предаде съобщение на русата дама по някакъв начин. Не че имаше какво повече от "стой мирно и не вдигай шум" но нямаше да е зле да разсее малко съмненията. В главата й се напълни с огромна колекция от налудничаво реплики, които бе чувала Пейн да използва ако му се наложи да борави със свидетели. Той обаче повечето ги убиваше, за да заличи следите си а Хоуп не го намираше за рационална тактика. Имаше полза, но нужно ли бе излишно да си цапаш ръцете? Надяваше се да се оправи със ситуацията така, че да не й се наложи да решава проблема с насилие в последствие. Или да моли някой друг да го реши вместо нея. В лицето на русото същество се надяваше да намери разбиране и така да успокои мътните води в които плаваха в момента. Без да вдига какъвто и да е шум, Лора измъкна тефтер от джоба на връхният си суичър и той вървеше с наяден като от термити молив. Колкото и непрофесионално да изглеждаше, момичето се зае да пише и не след дълго пред лицето на Жозефин цъфна едни доста нашироко написано "ШШШТ!"
В далечината мафиотите обсъждаха предстояща сделка и си нямаха и на идея, че не са сами. За сега нещата като че ли изглеждаха стабилни и за двете групи.
avatar
Лорелай Хоуп

Вид: : Човек.
Име: : Лорелай Теру Хоуп.
Възраст: : 16.
Брой мнения : 35
Join date : 21.11.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: NY City, August 2011

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите