Добре дошли в Northford Next Generation, обновена версия на старият форум. Завръщаме се с нова история и събития развиващи се 30 години след последната ни среща. На трона седи нова династия, а старата е позорно изпратена на заточение... и нещата, както винаги, изобщо не са розови.


Логото, графиките и скинът са дело на MR.COFFEE Всички опити за кражби ще свършат наистина кърваво, защото ще ви изколя.
Страницата на Нортфорд
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Пет Ное 08, 2013 5:09 pm by Oliviyah Rayne Norrington

» Photoshop paintings
Сря Апр 17, 2013 9:43 pm by Blindshade

»  .let the only sound be the overflow;
Нед Мар 31, 2013 1:07 pm by virginia.

» Старият мост
Нед Мар 31, 2013 10:00 am by virginia.

» Спалнята на краля.
Нед Мар 31, 2013 6:29 am by Kyle Barkley.

» Старият кралски дворец
Нед Мар 31, 2013 4:47 am by Hayden Dallas

» Някъде из горите на Трансилвания
Съб Мар 30, 2013 5:23 pm by Blindshade

» just tell me i'm beautiful.
Пет Мар 29, 2013 5:45 pm by .veronique

» Blindshade
Пон Мар 25, 2013 2:59 pm by .romanoff

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 29, на Пон Мар 18, 2013 6:58 pm
Statistics
Имаме 210 регистрирани потребители
Най-новият потребител е s07

Нашите потребители са написали 9182 мнения in 712 subjects

| Остров Тао, преди година.

Предишната тема Следващата тема Go down

| Остров Тао, преди година.

Писане by virginia. on Чет Мар 21, 2013 7:17 pm

Наблюдаваше морето, което се синееше в далечината. Море ли беше? Океан ли? Не можеше да знае, но бе факт, че се взираше в далечината и почти не премигваше. Все едно тогава всичко щеше да се окаже мираж, а тя щеше да бъде скитница в пустинята. Вирджиния се страхуваше да не изгуби онази малка частица, която в момента представляваше нейния свят.
За колко време?
Нямаше значение.
Гледаше го цяла нощ без да усети умора. Наблюдаваше зората и как цветът му от мастилен придоби багрите на кръвта. Гледаше го през деня, докато слънцето не се приближи достатъчно близо. Все едно бе готово да се гмурне в зеленикавата вода. Лъчите му се отразяваха и проблясваха. Какво ли щеше да стане, ако слънцето наистина се гмурнеше в тези води? Този въпрос представляваше една малка частица от настоящия свят на Вирджиния. Можеше да седи до прозореца и да вдишва надълбоко въздуха, ухаещ на морска сол. Нямаше да й омръзне. Когато съзнанието й я върнеше обратно към реалността, започваше да се пита колко дълго можеше човек да плува преди да се умори и потъне. Ще я наречете безхарактерна, защото търси лесния начин вместо да поеме по трудни, а тя няма да отрече. Не би се характеризирала като безхарактерна. Тя бе типичният пример на човек, попаднал на неподходящото време в неподходящото време. Такава бе от самото си раждане и нямаше кой да го отрече. Къде се намира? Нямаше никакво значение. Никога не питаше къде е. Какво би могла да стори по въпроса? Нямаше други роднини освен вуйчо си, а той едва ли я желаеше под покрива си. Не познаваше много хора, защото бе израснала в затворено общество, което по-късно я изхвърли като мръсно коте. Сега следеше по петите нефилим с плашещи наклонности към маниакална власт над живота. Поне такъв го виждаше тя през онзи типично „безхарактерен” начин. Мразеше ли го? Опитваше се. Ви трудно можеше да приеме, че мрази някого, било то и един непознат, който я приемаше като пионка от великите си планове и вероятно нищо повече. Трябваше да го мрази. Не го правеше. Просто спасяваше себе си като избягваше ненужните контакти. Несъзнателно се затваряше в себе си, както правеше в момента. Понякога отказваше да излезе от стаята си в продължение на цялостния престой на кратката организирана командировка. Вирджиния не питаше защо. Нито се интересуваше от това какво точно се извършва по време на тези планувани пътувания. Единственото, на което държеше бе малко спокойствие и собствена стая. Още един начин да бъде възможно по-далеч от Гейл и сякаш точно това възпираше омразата да изпълни тялото й. Всичко бе приемливо в определени граници, а те все още не бяха размити в техния случай. Всеки имаше свои представи за света. Една бе обща – той бе несправедлив и жесток, но докато той опитваше да се наложи като хегемон, Ви просто отбягваше преки контакти с тази жестокост. Тя се вглеждаше в малките детайли, които носеха радост на душата. Такова бе морето в далечината. Такъв бе златистият пясък. Такива бяха папратите, които се полюшваха ритмично под южните повеи на вятъра. Такива бяха картините на художника на улицата. Такива бяха жълтите лалета в стъклената ваза. Такива бяха книгите, наредени една върху друга на нощното шкафче. Такива бяха и още хиляди неща, които оставаха незабелязани. Виждате ли колко прост може да бъде света в очите на някой, който не вярва в нищо, но все пак продължава да вярва?
Друг обект на слънчевите лъчи бе сребърният купол на големия параклис. Не бе стъпвала на свещено място от доста време и честно казано не намираше смисъл да го прави. Щом тя, предвид цялата невинност, която носеше у себе си в онази нощ преди пет-шест години, бе станала жертва, то явно отсъстваха богове. Вирджиния никога не бе била специфично заявила каква религия изповядва. Тя не вярваше на боговете, които всички изреждаха в едни дебели книги, а просто вярваше, че някъде там има някаква светлина и някаква сила, която покровителства онези, които го заслужават. От майка си знаеше, че такива бяха праведните и честни хората. Не можеше да се каже, че е изключително набожна, но всеки се нуждаеше от една идея повече надежда на моменти и тогава Ви вярваше, че е покровителствана, защото притежаваше най-тихия характер. Вече не вярваше. Всички бяха равни. Следователно можеше да лъже и мами, нали? Но не го правеше. Някакси подобно мисъл я отвръщаваше по незнайни причини. Вероятно напомняше на вуйчо й. Неговият характер граничеше с жестокост и безскрупулност. Него виждаше тя като противоположност на праведен и честен. Но дори него Ви не намираше силите да намрази. Самата тя водеше борба на повече от един фронта. Бореше се с демоните вътре в себе си, за да запази личността си, такава, каквато бе. Бореше се с желанието на омразата да я окове във веригите си и да я превърне в своя марионетка. Бореше се срещу света, което й се струваше най-леко като задача. Просто затваряше вратата и се изолираше, както човек го прави в една сграда, но тя го правеше в целия свят. Фокусираше се върху онова, което желае да види и оставаше сляпа за останалото. Остана глуха за стъпките в коридора, защото не желаеше да ги чуе.
Гейл никога не си правеше труда да почука преди да влезе. Той буквално нахлуваше в стаята и действаше така, както си желае, без да се интересува от мнението на околните. Такива наблюдения имаше Вирджиния. Бедната врата проскърца, когато се отвори със замах и се удари в стената. Тялото й се сви инстинктивно без да има причина. Не бе жертва на системен тормоз, поне не и физически, макар да можеше да оспори това. Но сега се има предвид онзи същински тормоз, който непряко повече се отразяваше върху крехката й психика. Вирджиния понякога се улавяше да мисли, че му дължи благодарност. С всяка обща секунда Ви награждаше характера си и го укрепваше. Оставаше си наивна до известна степен и достатъчно отстъпчива, че да не бъде приемана насериозно през повече време, но се учеше как когато моментът е в нейна полза да изразява мнението си и да принуждава околните да чуят какво има да каже тя.
Въздухът винаги ставаше по-тежък с присъствието му. Морската сол се изгуби и отстъпи на един влажен въздух, потискащ със своята тежест. Погледът й потъмня до блатисто зелено. Изгуби се онзи чаровен блясък в очите й, който бе породен от секундите спокойствие. Имаше чувството, че онези бледи лилави кръгове под очите й внезапно се наситиха, колко да й придадат по-мъченически вид. Чувстваше го, а те бяха незабелижими точно както преди малко.
Не. Не. Не. Не. НЕ! Махни се.
Повтаряше си наум, но нищо не се случваше. Продължаваше се усеща присъствието му и погледа му, забит или в гърба й, или в небитието отвъд отворения прозорец. Внезапно се фокусира върху помещението. Забрави да търси малките детайли, а виждаше големите съставни части. Виждаше светлия паркет по пода на просторната, но претъпкана с мебели мотелска стая. Виждаше праха върху по-голямата част от мебелите. Един плътен слой бял прах.
- Остави ме на мира, моля те... – произнесе го като шепот, който вероятно остана нечут от Гейл. Думите заглъхнаха преди да бъдат довършени.
Защо дори губеше времето си да изрича „моля те”?
Съмняваше да му пука дори, че го моли да направи нещо.
Вирджиния бе марионетка в чужди ръце и трябваше да се примири с това. Не си направи труда да казва нещо повече, нито дори да задава въпроси. Нямаше смисъл.
avatar
virginia.

Вид: : феникс;
Име: : Вирджиния Лемарн;
Възраст: : 23;
Дарба: : set everything on fire, good with herbs;
Семейство: : more like frenemies;
Брой мнения : 10
Join date : 19.03.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: | Остров Тао, преди година.

Писане by Gale Belowgrave on Пет Мар 22, 2013 11:49 am

Това трябваше да е един от най-хубавите дни в живота му и да остане като топъл и ярък спомен.
Вместо това единственото му занимание бе да съществува като чиста проба кошмар, който е дошъл като неканен гост. Като че ли бе оставил пролука в съзнанието си, която бе започнала да се пълни скоропостижно с мрак и нестабилност. Това бе объркало възприятията му, полагайки го на истински терор. Всичко хубаво - цветове, спомени, логика - се бе изпарило, замествайки се от болка и страх. Светът се бе обърнал с краката нагоре и това го бе подложило на непрекъсната върволица от паник атаки и безнадежност.
С какво го бе заслужил?
Не знаеше.
Нямаше и кой да му даде отговор на въпроса, защото нищо вече не бе същото. Явно бе изгубил разума си, ако виждаше това на което в момента се подлагаха очите му.Всичко наоколо бе като извадено от най-мрачните кътчета на съзнанието му и не можеше да познае нито йота от него. Всяка една повърхаше повърхност бе като създадена органично - тя се огъваше и прегъваше, танцувайки кротичко сякаш е обладана от искрица живот. На вид приличаше на извратена шега; сякаш някой бе разпорил сума ти животни и с карантиите им бе покрил навсякъде в опит да създаде мека и хомогенна реалност. Вонята го побъркваше, а преобладаващото като цвят червено докарваше затъпена болка в очните му ябълки.
Къде се бе изпарило семейството му? Единствените живи същества изправили се пред него бяха чудовища с отвратителни гласове и невероятно деформирани тела - те бяха съставени от същата противна "материя" покрила всичко. В опитите си да се докопат до него го бяха докарали до истерия; слава на всички богове винаги държеше оръжие под ръка и набърза ръка им бе видял сметката. Сега трябваше да намери съпругата и дъщеричката си и да намери начин да ги измъкне от царящият хаос. Единствените същества освен него в къщата обаче продължаваха да бъдат вонящите трупове на изродите, които бе заклал. Може би семейството му се бе спасило навреме и сега го чакаше на безопасна локация. Това запали след себе си лъч надежда и лекичко му приповдигна настроението; може би не всичко бе изгубено.
В днешният ден малкото му момиченце празнуваше шестата си годишнина и той й бе подготвил сума ти изненади. Все още щеше да има време за това щом избяга от проклетият кошмар. Нямаше съмнение, че е замесен някой негов отдавнашен враг. Списъкът не бе изобщо малък щом се имаше в предвид, че е някаква важна клечка спомогнала за падането на старата монархия. Бунтовниците постоянно се опитваха да изтребят всички замесени в преврата, което носеше след себе си сума ти неприятности. Мнозина по тази причина живееха в пълна тайна и рядко напускаха добре охраняваните си резиденции.
Нещо привлече вниманието му и той отново вдигна пистолет; беше готов да стреля и имаше нужната тренировка, за да може поне един от похабените куршуми да се окаже смъртоносен. Метър пред него стоеше още едно от чудовищата застинало на прага на портал. Без да му дава и минута преднина просто вдигна оръжието и изпразни пълнителя. Вместо обаче формата да се превие и да падне тежко на пода както бяха направили другите две... тя просто се пропука?
Това не беше чудовище, това бе отразен образ. Мъжът се обърна рязко очаквайки изненадваща атака. Подобна не дойде изобщо, защото коридорът зад него бе пуст. Какво трябваше да значи това? Събирайки смелост се престраши да доближи напукатаната повърхност събрала в себе си отвратителната гледка. Ръцете му докоснаха една от пукнатините - беше стъкло и няколко парченца се отрониха на пода. Бавно - сякаш в някаква неясна наслада - собствената му ръка започна да се променя. Плътта се разтанцува нагоре и надолу и белотата й се замести от същата тази "материя" покрила всичко останало.
Не! Не можеше да се случва, не искаше да се превърне и той в чудовище! Опита се да откъсне от тялото си натрапника, но не можеше защото вече нямаше пръсти. Те бяха променили формата си и сега приличаха извънредно много на пипала. От устните му се отрони вик на отчаяние, но нищо не се понесе към ролята на спасител. Нямаше кой да му помогне, нямаше кой да го измъкне. Беше обречен ...


Гейл наблюдаваше как мъжът се гърчи на пода и крещи от агония, която съществуваше само и единствено за него. Проклетник. Копеле. Заслужаваше всичко, което в момента му се случва. Заслужаваше да е до такава степен изгубил разсъдък, че да не подозира какви са собствените му действия. Нефилимът изпитваше извратеното удоволствие да намира наслада в моменти като тези и да живее, за да се "храни" от тях. Разнообразяваха сивите и скучни дни в които отегчението го докарваше до кризи. Колкото повече хаос съществуваше наоколо толкова по-свойски се чувстваше. Нищо не можеше да го промени и това като ситуация, което само обясняваше що за изверг е самият той. Не изпитваше срам; Гейл бе това, което бе. Продукт на онези черни емоции, които се криеха във всяка душа. Доказателство, че ако им се отдадеш си една крачка пред собственото ти личностно разрушение. Ако от тези пепелища успееш да извлечеш нещо то със сигурност ще се възродиш в нещо ново. По-силно.
Гейл бе намерил себе си след лудост, след много смърт и след прерязване на връзките с всичко обичано някога. Нямаше семейство, приятели, възлюбена. Всичко се бе изпарило с неговата неминуема помощ.
Не съжаляваше.
Така бе по-добре.
Така го искаше.
Дори не трепна когато жертвата му се пресегна за изпуснатият пистолет и го насочи към слепоочията си; патрони обаче нямаше и това го накара да се усмихне с лека подигравка. Хищникът се забавляваше от липсата на оригиналност в бедното същество в което щеше да забие зъби. Самоубийството бе прекалено лесно и бързо бягство от Ад като този, който бе стоварил върху чуждото съзнание.
Владееше илюзиите почти до съвършенство - можеше да проникне във всяко съзнание и да го убеди в каквото си поиска. Нямаше нищо трудно или особено натоварващо; вместо това бе забавно да подлага жертвите си на сцени, които за него не представляваха нищо страховито. И по-лоши неща бяха навестявали сънищата му докато го бяха държали затворен в онова дяволско предприятие. Лудница? По-скоро затвор за хора, които не заслужават да бъдат третирани като такива. Предпоставка за унищожаване на личността ти и сриване на всички стени пазещи съзнанието. Или се губиш изцяло в кашата, или се учиш на резистентност. Последното обаче идваше не при всеки и за да го постигнеш... се изисква определена нагласа.
Пищящият мъж пред него не можеше да се похвали със същото. Прекалено лесно бе изгубил себе си в кошмара - доказваше го това, че бе убил семейството си взимайки ги за отвратителни чудовища. Гейл можеше да го остави, работата му бе свършена. Съвсем скоро ужасът щеше да прерасне до степен в която е непоносим и това да убие другият мъж. Време бе да изостави сцената и да се върне към по-скучната сфера от неговото съществуване: тихите моменти в които не водеше никой до неговата смърт.
Вирджиния изникна в мислите му докарвайки след себе си нова гримаса; тя бе сложна тема, която в голяма степен го дразнеше. Може би нямаше да е зле да я посети и да си открадне някакво забавление. Напомняше му прекалено много за Бейли - където и да се бе изпарила тази кучка - макар и да й липсваше същият огън и упорство. Да я мачка психически го забавляваше също колкото да я унижава физически; в леглото обаче не му носеше достатъчно удоволствие просто защото се сдържаше през цялото време да не я счупи. Обичаше агресията и насилието в такава степен, че все още не бе срещал жена, която да понесе всичкото на свой гръб и да оцелее. Попадаха в ръчичките му само момиченца, които трудно можеше да използва качествено.

Намери я там, където трябваше да е. Липсата на оригиналност го подразни и Гейл се запита защо държеше кучката жива. Можеше да бръкне под гънките на тежкото си черно палто и да извади пистолет; можеше да й пръсне мозъка по стените и да я остави като безполезен труп. Щеше да е много по-забавно от това да толерира апатията и депресията с която обикновено го посрещаше. Как смееше да му говори по този начин? Да не би да смяташе, че има правото да го моли за разни неща? Нямаше да я остави на мира просто защото си бе позволила да има подобно желание. Обратната психология бе едно от любимите му неща щом опреше до комуникацията с други изчадия.
Мъжът направи тежки и сигурни крачки напред заставайки плътно зад нея. Беше грешка, че стоеше обърнала му гръб. Той лесно можеше да го приеме като обида, защото егото му бе достатъчно високо. Страдаше от самочувствието, че всички са му длъжни и той е над тях - и по тази причина са задължени да го почитат като бог.
Ръцете му се стрелнаха напред като атакуващи змии и я хванаха за гръкляна.
- Не съм ти позволил да имаш претенции. - прошепна, долепил устни до ухото й. Дъхът му дразнеше ушната мида също както тонът му се опитваше да я провокира с подигравката примесена в него.
avatar
Gale Belowgrave

Вид: : Нефилим, но не изцяло. Има демонично ДНК в себе си.
Име: : Гейл Белоугрейв, но се подвизава като Хавок Шадоухед
Възраст: : Някъде около 34-35. ПРИВИДНО.
Дарба: : Илюзии, аерокинеза.
Семейство: : Отрича семейството си, избил е почти всички негови членове с изключение на брат си Айс.
Брой мнения : 137
Join date : 18.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: | Остров Тао, преди година.

Писане by virginia. on Пет Мар 22, 2013 4:56 pm

Не беше претенция. Думите й представляваха една съвсем скромна молба, която очевидно не бе по силите му; вероятно никоя молба не бе по тях. Възникна дори въпросът дали Гейл бе запознат със значението на тази дума. Имаше достатъчно свободно време, Вирджиния можеше да състави един прост речник с думи, чиито значение бе сигурна, че той бе познава. Опитваше да мисли от позитивната страна на нещата; например, че той бе твърде заслепен от желанията си, че забравя да се огледа. Опитваше се, но това не означаваше, че вярва на дори една от тези думи. Друг път опитваше да съпостави себе си с него като едновременно изследваше дали бе възможно след време да прилича малко повече на него, а в същото време и опитваше да си представи, че Гейл е преминал през всичко, през което бе изминала тя, и това го бе разрушило из основи и съградило наново. Отново не вярваше. Частично от страх, че можеше да бъде следващата пагубна жертва и частично от убеждение, че психиката бе силна, доколкото й позволиш и винаги има едно „но”, което да обърне везните в твоя полза. Понякога сама се учудваше от стоицизма, който проявява. Можеше да моли за някаква жалка смърт, но продължаваше да води тиха война срещу всичко и всички; най-вече срещу него. Все едно нарочно продължаваше да съществува, да му се изпречква пред очите, за да може да изникне в съзнанието му, когато не е полезрението му, та да бъде поредната капчица отрова в ежедневието му. Това броеше ли се за омраза?
Много пъти бе искала да попита каква беше неговата причина да я търпи. Не изглеждаше като ценител на вещи – тя бе сигурна, че това бе правилната асоциация. Защо тогава продължаваше да затормозява ежедневието си с нея, по дяволите? Нямаше да направи услуга единствено на себе си. Понякога сама не намираше сили да се изтърпи. Вярно бе, че никога не бе имала стимул, за да развие каквито и да било силни черти, които вероятно бяха заложени в характера и по рождение. Трябваше да бъдат там, не можеше да бъде чак толкова различна от всеки, който познаваше. Изнервяше се от пасивността, с която подхождаше, и от липсата на малко повече хъс в каквото и да било. Но най-вече от загубената идентичност. Поне малко Вирджиния приличаше на човек преди едно доста дълго време. Държеше се като такъв и бе третирана като такъв. Сега просто можеше да изиграе един монологичен диалог и да се опише в точно две фрази:
Коя си?
Не знам.

С времето въпросът май бе прераснал в „какво си”, а отговорът бе достигнал до границата „нищо”. Същият монологичен диалог се заформи отново в главата й. Накара я да впие нокти в перваза на прозореца, да остави следи в дървото, да накара кожата си да побелее от силата, която бе приложена; накара болката да запламти в пръстите й, да помоли да спре натиска, а тя нямаше да го направи. Имаше два въпроса, които пожела да попита Гейл – кой си ти и за какъв се мислиш? Но съзна, че вината бе нейната. Тя му позволяваше да я третира като вещ, като част от интериора на една стая. Разрешаваше му да се възползва от нея, да я използва като опитно зайче за щурите си и извратени идеи. Това правеше ли я един засукан вид неосъзнат мазохист? Да, може би бе точно това. Първата стъпка към превръщането си в негово протеже, а ако това се случеше, то вероятно приказките на хората щяха да се окажат прави, както и нейните собствени разсъждения. С какъвто се събереш – дори и не по свое желание – такъв ставаш, но тя можеше да прекъсне процеса. Можеше да се промени доколкото пожелае. Имаше поне една капчица достойнство и това бе правото да управлява сама ума си. Щеше да се подчинява на лудостта му, да се прави на сляпа за прозренията си. Компромисът бе приемлив. Този компромис предизвика една приятна топлина в тялото й. Беше един малък триумф, който се разстилаше, за да представи цялата си прелест. Един малък вътрешен тласък, който отключи способностите й, почти забравени от Ви в последно време. Никога не бе имала нужда от тях. След това никога не бе помисляла колко специални и полезни биха били. Сега нямаше контрол над тях, а те бяха слаби. Не можеха да стъпят дори на малкия пръст на огнена стихия, родила се от природата или по нечия вина. Огнените езици, които бе виждала да се извиват около ръцете на майка й, у нея просто тлееха като жар и излъчваха една неприятна, но търпима топлина. Нещо като тропичен удар, който щеше да утихне след три, две, едно...
Изчезна.
Остана единствено въпросът, за кой действително се мислеше Гейл. Тя не бе от вярващите. Нямаше да го почита като бог, защото не вярваше, че такива съществуват, нито че заслужават някой да им се клани. Имаше си хора, които го боготворяха, можеше да търси подобен тип уважение от тях. Тя можеше единствено да бъде примирена и търпелива. Нямаше представа кога сладостта от подобно подчинение се изпаряваше и заместваше от досада, но от известно време я усещаше да се настанява като неканен гост помежду им. Вече бе скучна играчка, чиито функции бяха до болка познати и отегчителни. Е, това бе тя, щом се отнасяше до онова, което той желае. Можеше да опитва да я промени, колкото си желае, но като че ли дори в тази ситуация Лемарн се противеше негласно. Вероятно би се усмихнала, ако Гейл не бе толкова добър в прикриването на емоциите си и успееше да забележи точно това раздразнение.
- Позволенията си не засягат онова, което мисля или желая, драги. – изсъска, когато болката бе станала непосилна, както от онова, което сама си причиняваше, така и от неговите ръце. Не, тя беше по-търпима. Имаше някакъв механизъм в съзнанието й, който класифицираше всичко и отделяше онова, що бе обвързано с него, в един отделен кът, който бе по-издръжлив. Може пък най-сетне да му бе дошъл акълът в главата и да бе решил, че няма нужда от нея, та удушаването да бе най-добрият начин, по който да сложи край на цялата тази измислица, в която вярваха, че живеят. Дори не можеше да се каже, че присъсташе нещо в нея. Може би имаше неизказани думи и нещо повече, но не достатъчно силно, че да има значение.
Инстинктивно ли го правеше или бе нарочно?
Вирджиния чувстваше как все по-малко въздух достига до крайната си цел. Въобразяваше ли си или действително Гейл нямаше контрол над жестокостта си, нито чувство за граница, за някакъв общоприет лимит, който да го възспре. Въпреки това не издаде дори звук.
- Да не би тормоза над крехки човешки същества не ти бе достатъчно забавен, че пак търсиш моето участие? – попита и въпросът се оказа по-изтощителен, отколкото очакваше. Идеята да си пести силите в случай, че възможността това бе просто загуба на всякаква мяра, а не планувано убийство, вероятно не бе лоша, но бе твърде късно, защото бе похабила по-голямата част от тях...
avatar
virginia.

Вид: : феникс;
Име: : Вирджиния Лемарн;
Възраст: : 23;
Дарба: : set everything on fire, good with herbs;
Семейство: : more like frenemies;
Брой мнения : 10
Join date : 19.03.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: | Остров Тао, преди година.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите